Това бе всичко, от което Сола се нуждаеше. Отхвърляйки го от себе си, тя скочи на крака, докато той се свиваше на кълбо, стиснал пениса и топките си в ръка.
Сола се огледа наоколо, търсейки…
Куцукайки по чорапи през стаята, тя откачи една от веригите, предназначени за нея, и се върна, дърпайки я след себе си.
Увила тежката верига около юмрука си, тя се приближи до мъжа и го възседна през раменете.
– Искаш едно хубаво чукане, а, задник такъв? Какво ще кажеш за това!
Сола вдигна ръка високо над главата и с всичка сила я стовари върху черепа му. Мъжът изрева и закри главата си с ръце.
Добре тогава. Лоботомията можеше да почака.
Вместо това Сола насочи вниманието си към мястото под ребрата, меката плът, която предпазваше бъбреците и далака му. Пак и пак, докато той не опита нова защитна поза. И ето че отново дойде ред на главата – този път още по-силно, докато не я обля пот, макар да беше, кажи-речи, гола, а температурата на въздуха беше около десетина градуса.
Отново.
И отново.
И отново.
Навсякъде, където откриеше незащитено местенце.
И колко странно – докато го пребиваше, силата ѝ беше безгранична; беше като обсебена, нараняванията ѝ бяха останали на заден план, отстъпили място на по-висша цел – собственото ѝ оцеляване.
Никога досега не бе убивала. Крала? Откакто бе навършила единайсет години. Лъгала, когато се налагаше? Аха. Прониквала на цял куп места, без да са я канили? Неведнъж.
Но смъртта винаги ѝ се бе струвала ниво, до което не искаше да стига. Както хероина за пушещия марихуана, смъртта бе последното стъпало и минеш ли веднъж тази граница... Е, тогава наистина ставаш престъпник.
Ала въпреки това няколко минути, часа или пък дни по-късно… тя стоеше над окървавена купчина, която само допреди малко беше човек.
Напълни дробовете си с въздух и отпусна ръка. Докато силата се отцеждаше от нея, хватката ѝ около веригата се охлаби – железните брънки се развиха от юмрука ѝ и се свлякоха на пода със съскащ звук.
– Размърдай се – прошепна тя, останала без дъх. – Трябва да се размърдаш.
Исусе… когато се молеше да оцелее, и през ум не ѝ бе минало, че Бог ще ѝ даде силата да наруши една от десетте му заповеди.
– Размърдай се, Сола. Трябва да се размърдаш.
Виеше ѝ се свят, повдигаше ѝ се, главата я болеше така, че зрението ѝ от време на време се замъгляваше, ала тя си заповяда да помисли.
Ботуши. Щеше да има нужда от ботуши – в снега те бяха по-важни от панталони. Затърси трескаво наоколо и вдигна първия, който намери… само за да го изпусне веднага.
Кръв. Цялата беше обляна в кръв, особено дясната ѝ ръка.
Избърса длани в разпокъсаното си яке и отново се зае за работа. Единият ботуш. После другият. Връзките – мокри, но с двоен възел.
Обратно при жертвата си.
Поспря за миг, за да попие кървавата гледка.
Господи, още много, много дълго щеше да го вижда всеки път щом затвори очи.
При положение че оцелееше.
Прекръсти се, след което коленичи до мъжа и опипа дрехите му. Пистолетът, който откри, бе направо дар от бога, също като айфона, който… мамка му, имаше парола. А и нямаше сигнал, макар че това може би щеше да се промени, когато излезе от мазето.
Всичко, от което се нуждаеше, бе функцията спешно повикване, след което можеше да изхвърли апарата.
Сола изскочи от килията и плъзна решетките зад гърба си. Беше доста сигурна, че копелето е мъртво, но цял куп филми на ужасите, да не говорим пък тези за Батман, я бяха научили, че става ли дума за лошите, никога не може да си прекалено предпазлив.
Бърз оглед наоколо. Още две килии като онази, в която я бяха затворили. И двете – празни. Това бе всичко.
Отвъд отвореното пространство имаше къс коридор, а после стълбище. Отне ѝ цяла вечност да се добере до него. Проклетият крак. Преди да поеме по стълбите, поспря и се заслуша. Отгоре не се чуваше шум от стъпки, но ясно се долавяше миризма на хамбургер.
По всяка вероятност – последното ядене на нейния похитител.
Сола тръгна нагоре, долепена до стената и вдигнала пистолета пред себе си, мъчейки се да сведе до минимум влаченето на десния си ботуш, макар че на два пъти трябваше да спре и да си поеме дъх.
На първия етаж имаше много запалени лампи и почти нищо друго: две походни легла в ъгъла, кухненско помещение с мръсни съдове в плиткия умивалник…
Някой лежеше на третото легло до банята.
Моля те, нека се окаже другият мъртъв тип, помисли си тя. И мамка му, що за нощ бе тази, че това беше първата ѝ мисъл?