Получи отговор на риторичния си въпрос, когато се приближи, за да погледне отблизо.
– О!
Затиснала устата си с ръка, Сола се извърна.
Тя ли бе направила това със сигналната ракета? Исусе… миризмата, която бе усетила, не беше никакъв хамбургер. А човешка плът, станала на въглен.
Трябваше да се съсредоточи.
Единствените прозорци бяха квадратни и малки, като онези, каквито обикновено имаше в мазетата, и освен това бяха прекалено високо, така че не можеше да надникне през тях. Имаше само три врати: тази, през която бе дошла от мазето; друга, която бе отворена и през нея се виждаше тоалетна чиния, и последната… която определено изглеждаше подсилена.
Имаше и лост за отваряне.
Не си даде труда да търси друго оръжие. Четирийсеткалибровият пистолет в ръката ѝ бе достатъчен, но за сметка на това отиде до кухненския плот, за да вземе резервния пълнител, който лежеше там…
Виж ти, изненада.
Ключове от кола бяха захвърлени небрежно до пълнителя и ако не се боеше за живота си, Сола сигурно би отделила минута-две, за да си поплаче като малко момиченце.
Е, да, но в каквато и кола да я бяха докарали, имаше проследяващо GPS устройство, също като телефона.
Ала в сравнение с опцията да се измъкне от тук пеша...
Щеше да се възползва от колата, без дори да се замисли.
Докуцука до вратата, макар че зрението ѝ непрекъснато се размазваше, натисна лоста…
И се блъсна в стоманения панел.
Нищо не помръдна.
Опита отново и отново и откри, че вратата е заключена отвън. По дяволите! Провери ключовете за колата, но не намери нищо друго. Никакъв…
Аха!
До вратата имаше неголям охранителен сензор.
Много ясно – действаше с пръстови отпечатъци – отвън и отвътре.
Сола погледна през рамо към тялото върху леглото и по-точно – към ръката, която висеше над пода.
– Мамка му.
Докато се връщаше при мъртвеца, прекрасно си даваше сметка, че изобщо няма да ѝ е лесно да го издърпа до вратата… особено пък с ранения си крак. Ала имаше ли друг избор?
Огледа се наоколо и…
В ъгъла, пред едно сковано надве-натри бюро имаше стол на колелца, като в истински офис. Имаше дори подплатени облегалки.
По-добре, отколкото да го влачи по пода, нали?
Всъщност – не. Да натъпче убития със сигнална ракета тип в стола, се оказа по-трудно, отколкото предполагаше… и то не заради трупното вкочаняване (защото той очевидно бе умрял малко след като му беше стопила физиономията). Не, проблем беше столът, който ѝ се изплъзваше всеки път когато успееше да приближи трупа до меката седалка.
Нямаше да го бъде. И между другото, вонята на изгорялата плът бе като настойчив глас, който крещеше на стомаха ѝ да изпразни съдържанието си.
Сола се откъсна от трупа, който сега висеше наполовина от леглото, и се запрепъва към банята, където напъните да повърне се оказаха страаааашно полезни: първо, в стомаха ѝ нямаше нищо, което да изкара навън, и второ, напъните изобщо не помогнаха за сътресението ѝ.
Обратно при убития, тя го улови под мишниците и се застопори със здравия си крак. Ботушите му издумкаха върху пода един по един, когато тя най-сетне го свали напълно от леглото и ето че вече го теглеше към вратата. За щастие, ръцете му бяха толкова дълги, че Сола можа да спре поне четири стъпки преди целта си.
Лакътят му дори се беше сгънал в правилната посока.
Палецът му отиде точно където ѝ трябваше и от червена светлината върху електронния четец запримигва в оранжево.
В мига, в който се измъкнеше от тук, щеше да скочи в шибаната кола, да натисне газта…
Червено.
Светлината върху четеца отново стана червена. Значи, отпечатъкът не действаше.
Сола изпусна ръката на убития и главата ѝ клюмна безсилно. Внезапно отмаляла, тя си пое дълбоко дъх, боейки се, че ще припадне.
Другият пазач беше заключен в килията в мазето… а тя едва бе успяла да изтегли този до проклетата врата. Как, по дяволите, щеше да довлече мъжа, когото беше убила, тук горе?
Другия мъж, когото беше убила, ако трябваше да сме точни.
Мамка му! Тя го беше заключила, нали? Ами ако и килията се отваряше с пръстови отпечатъци? Спокойно можеше да си умре от глад тук.
Освен ако Бенлоис не се появеше преди това.
Облегната на стената, тя подпря ръце на здравото си коляно и се опита да мисли, да мисли, да мисли…
Господ май беше взел молитвите ѝ съвсем буквално: с първото „Отче наш, помогни ми“ бе успяла да се измъкне от багажника. Второто „Мили Боже, нека да изляза от тук“ я бе извадило от килията, но не и от къщата.