– Марисол, обещах на баба ти, че ще те спася. Ела при мен, скъпа моя. Последвай гласа ми.
Той протегна ръце в мрака.
– Асейл… – Сола направи крачка напред и той си даде сметка, че куца. Тежко. Но разбира се, поне част от кръвта по тялото ѝ трябва да беше нейна.
– Ще се нуждае от лекар – каза Асейл на глас. По дяволите, как да ѝ осигури лечение?
Ако умреше по обратния път…
Колко от кръвта бе нейна?
Когато тя направи още една крачка, а от къщата все така не излизаше никой друг, Асейл почувства искрица надежда, че не всичката кръв, с която бе покрита, идваше от нея.
– Ела при мен. – Чу как гласът му едва не се прекърши и усети, че Ерик му хвърли изумен поглед. – Скъпа моя…
Марисол заслони очи с разтреперана ръка и по някаква причина това сякаш подчерта факта, че е гола.
Гърлото на Асейл бе така свито, че не можеше да преглътне.
Майната му на всичко.
Той прибра пистолета в колана си и се втурна да я посрещне; да стопи разстоянието вместо нея.
– Асейл… наистина ли си ти? – прошепна Сола, когато той се приближи.
– Да. Моля те, не стреляй… ела при мен, скъпа моя.
Тя изхлипа и в същия миг Асейл я улови и я притисна до себе си, така че дулото на пистолета ѝ опря право в гърдите му. Натиснеше ли спусъка сега, щеше да го убие на място.
Не го направи.
Хълцайки, тя се предаде на силата му и щеше да рухне, но той я задържа над заледената земя; не тежеше почти нищо в ръцете му и по някаква причина това го ужаси още повече.
Отпусна и на двама им само миг на единение – после трябваше да я отведе на безопасно място.
Понесъл я на ръце, Асейл затича обратно към бронирания джип, сякаш светлината на фаровете беше някаква райска зона на сигурност.
Ерик и брат му безпогрешно отгатнаха какво иска – изскочиха от роувъра, отвориха задните врати, издърпаха Бенлоис и го замъкнаха настрани, далеч от всеки поглед.
Нямаше нужда Марисол да научава за присъствието му.
Асейл я настани на задната седалка и извади спалния чувал, водата и протеиновите блокчета, които бе донесъл за нея. Покри голотата ѝ и я привлече към себе си, докато мощни тръпки разтърсваха тялото ѝ.
– Марисол – каза той, когато най-сетне се отдръпна. – Яж. Пий. Ерик, моят братовчед, ще те отведе…
Ноктите ѝ се впиха в ръката му дори през дебелия пуловер.
– Не ме оставяй!
Асейл докосна красивото ѝ лице.
– Имам работа, която трябва да свърша тук. Нещо, за което да се погрижа. Ще се срещнем на пътя. – Той се обърна рязко. – Ерик! Ивейл!
Двамата братовчеди се приближиха… и за миг на Асейл му се прииска сам да я отведе от тук.
Но не, отмъщението трябваше да бъде въздадено и той бе този, който щеше да възстанови справедливостта.
– Скъпа моя, погледни родствениците ми. – Докато се отдръпваше лекичко, за да могат те да се наведат, та Марисол да види лицата им, почувства благодарност, че цветът на кожата им е досущ като неговия, а чертите им си приличат. Всъщност случвало се бе да ги мислят за братя. – Те ще те отведат на безопасно място и ще бранят живота ти със своя. Аз ще се присъединя към вас много скоро. Няма да се бавя, заклевам ти се.
Обезумелите ѝ измъчени очи се местеха трескаво напред-назад, сякаш отчаяно се мъчеше да не рухне.
– Вървете! – изсъска Асейл и погледна към къщата зад тях. – Вървете, сега!
И все пак, беше му невъзможно да се откъсне от Марисол. Беше малтретирана, а състоянието на дрехите ѝ говореше, че…
Ерик го улови над лакътя.
– Бъди спокоен, братовчеде. Ще се отнасяме към нея, сякаш е скъпата ни сестра.
Като никога, дори Ивейл се обади:
– Ще бъде в пълна безопасност, братовчеде.
За миг Асейл почувства невероятна близост с близнаците, неизречени думи на благодарност заседнаха в гърлото му. В крайна сметка единственото, което можа да стори, е да им се поклони.
А после отново се наведе към вътрешността на джипа.
– Няма да се бавя.
В следващия миг, тласкан от инстинкт, без да го е решавал съзнателно… той целуна Марисол по устните.
Моя, помисли си.
Заповядвайки си да се съсредоточи, Асейл грабна раницата си, затвори вратата на джипа и се отдръпна. Ерик, Бог да го поживи, се погрижи да обърне автомобила така, че фаровете да не осветят Бенлоис, а после роувърът се отдалечи по неравния път.
О, как му се искаше да е асфалтиран. Искаше му се да е шибана магистрала с поне сто и десет километра в час разрешена скорост. Или пък да бяха дошли с хеликоптер.
След като колата се изгуби от поглед, той извади един миньорски челник, сложи го на главата си и го запали. Приближи се до Бенлоис, сграбчи го за лентите тиксо около глезените и го задърпа през снега.