Когато стигна до отворената врата на хижата, го пусна, извади пистолет и го насочи към другия мъж.
– Просто за да съм сигурен, че няма да се опиташ да избягаш – процеди той.
Бам!
Бенлоис се сгърчи, мъчейки се да предпази корема си… твърде късно. Куршумът вече беше вътре и бавно си вършеше работата – макар да бяха болезнени и осакатяващи, раните в червата отнемаха доста време, преди да довършат започнатото.
Не че Асейл възнамеряваше да накара копелето да чака смъртта си много дълго.
Влезе в хижата с вдигнато оръжие и зорък поглед.
Онова, което завари вътре, го накара да се закове на място.
Досами отворената врата лежеше отрязана човешка ръка, сякаш, веднъж изпълнила целта си, тя вече бе напълно безполезна. Тялото, към което бе прикрепена някога, също бе там… Не, този труп си имаше две ръце… но не и нещо, което би могло да се нарече лице.
Значи, вътре имаше поне още един мъртвец.
Неговата Марисол очевидно се беше борила за свободата си като банши.
Асейл обиколи стаята, но не видя нищо интересно или ценно… нито пък място, където би могло да бъде затворен човек. Ала в далечния ъгъл имаше стълбище, отвеждащо под земята.
Върна се, за да провери своя пленник. Бенлоис продължаваше да се гърчи в снега точно пред входа; тъмните му очи бяха отворени и мигаха неравномерно, горната му устна се бе повдигнала нагоре и порцелановите фасети на зъбите му грееха в сумрака.
Най-добре да го вземе със себе си.
Асейл се наведе и го изправи на крака, а когато видя, че Бенлоис не може да се задържи на тях, с лекота издърпа шейсет и няколко килограмовото му тяло в къщата. А после – през стаята и надолу по стълбището, докато безполезните крака на наркобарона подскачаха след тях като топки.
И там откри злото.
Долното ниво се състоеше от широко открито пространство с три килии и същинска стена на ужаса. В една от килиите имаше някой – мъж, обезобразен от раменете нагоре, лежеше по гръб и се взираше в нещо, което човек можеше само да се надява, че е адът. Дясната му ръка беше издърпана между железните решетки и кървавият чукан на края ѝ говореше, че именно негова бе дланта, която се търкаляше край вратата горе.
За миг Асейл почувства как го жегва отчаяна гордост. Марисол бе успяла да се спаси. Въпреки онова, което ѝ бяха причинили, колкото и малко помощни средства да бе имала на разположение, тя бе надделяла – не просто бе надвила своите похитители, беше ги смазала…
И в този миг Асейл осъзна, че тя е победила и него.
Беше влюбен в тази жена и макар да бе отвратително да изпитва нещо толкова дълбоко насред подобна касапница, сърцето си имаше свои закони.
А когато си представи Марисол, прикована към покритата с петна от кръв стена, Асейл обезумя от ярост. Сякаш стадо бикове препускаха през тялото му и копитата им го довеждаха до лудост.
Обърна се рязко към Бенлоис, оголи зъби и изсъска като вампира, какъвто беше…
Въпреки че бе прострелян, наркобаронът отскочи назад.
– Madre de Dios!
Асейл се доближи на сантиметри от лицето му.
– Точно така! Аз съм кошмар, сбъдващ се пред очите ти!
От стената висеше само една верига. Другата лежеше на купчинка на пода в заключената килия, а кръвта, изцапала брънките ѝ, говореше, че именно тя е оръжието, което Марисол бе използвала.
А сега отново щеше да бъде пусната в употреба.
Асейл се дематериализира между решетките и вдигна лепкавата верига с металически дъх на кръв.
О, Марисол, само ако можеше да не се бе налагало да бъдеш така храбра.
Когато Асейл се дематериализира вън от килията, Бенлоис вече не беше овладеният бизнесмен, свикнал да държи всички козове. За разлика от труповете и кръвта, и дори загубата на брат му и заплахата за собствения му живот – все неща, през които, повече или по-малко, бе успял да запази самообладание – истината за самоличността на Асейл се оказа повече, отколкото бе в състояние да понесе.
Скимтейки, плачейки, молейки се, той изгуби контрол над пикочния си мехур, урина шурна от сбръчкалия се пенис и оплиска циментовия под.
Асейл отиде да закачи веригата на мястото ѝ. За щастие, по стената нямаше пресни петна. Поне засега.
Вдигайки грубо пищящото, гърчещо се, опикано тяло на Бенлоис от пода, Асейл разкъса със зъби лентите изолирбанд около китките му и го прикова към стената като Христос на кръста, скъсявайки дължината на веригите, докато тялото му се обтегна.
След това свали раницата си и я разкопча. Експлозивите вътре бяха повече от достатъчни, за да вдигнат мястото във въздуха. Погледна към Бенлоис. Наркобаронът ридаеше неконтролируемо и тръскаше глава, сякаш се надяваше да се събуди.