Светлината, която струеше в нощта, очертаваше фигурата ѝ, черен силует, който приличаше на сянка.
Исусе… ако имаше дете, то щеше да е бъдещият крал или кралица. Което още повече усложняваше всичко.
– Да тръгваме ли, господарю? – попита Фриц от мястото на шофьора.
Джон подсвирна една възходяща нота, а после потърка лице и се облегна назад. Беше изтощен. Беше се почувствал странно от контрастното вещество, което му бяха инжектирали, а после напрежението в корема на машината, докато тя се въртеше около него. Отворен апарат, друг път! Е, да, беше за предпочитане пред това, да го натъпчат в онази огромна тръба и да го запечатат, сякаш е паста за зъби, но едва ли можеше да се нарече приятно изживяване.
И то – докато над главата му беше надвиснала заплахата от бог знае каква гадна болест.
Е, поне за това очевидно не трябваше да се тревожи. И майната им на антиконвулсивните лекарства. Нищо му нямаше. Беше си съвсем добре. Аха. Съвсем…
Мамка му. Ами ако получеше припадък, докато се бие?
Все тая. Не можеше да се тревожи за това…
Телефонът му изпиука – беше получил есемес. Извади апарата и сбърчи вежди, виждайки съобщението, което Тор бе изпратил на всички: Нужда от допълн. присъствие в клиниката. Очакв. час посетители, 55 мин. Съобщете статус. НЕЗАБАВНО.
Джон бързо написа отговор: Връщам се. Свобод…
Не беше сигурен как да го довърши. Щом се върнеха в имението, щеше да помоли Фриц да опакова нещата, за които Бет го беше помолила… а после щеше да намери Рот. На това му се казваше привлекателна задача. Да докладва на краля, че жена му няма да се прибере вкъщи, щеше да бъде толкова забавно, колкото и един от припадъците му, но все някой трябваше да съобщи на Рот за плановете ѝ… а очевидно това нямаше да е Бет.
Беше му заявила в прав текст, че не изгаря от желание да разговаря със съпруга си.
Или пък да го вижда.
След като си тръгнаха от Медицинския център, бе помолила Фриц просто да покара наоколо, преди най-сетне, по предложение на Джон, да спре на един денонощен китайски ресторант на Трейд Стрийт… който случайно, ама наистина случайно, се намираше съвсем близо до „Желязната маска“ – не че Джон не можеше да се погрижи за сестра си… но се чувстваше по-добре, знаейки, че само на една пресечка от там има сигурно подкрепление благодарение на неговата шелан и дванайсеттонния ѝ отряд биячи.
Докато се хранеха заедно, Бет не говореше много, макар че определено не ѝ липсваше апетит – беше омела телешкото си с броколи, а след това бе довършила и неговото пикантно пиле с фъстъци, както и половин дузина бисквитки с късмет. Когато привършиха, тя все още не искаше да се връщат в колата, така че се бяха поразходили нагоре-надолу по Трейд Стрийт, докато не им остана никакво време.
Очевидно се разкъсваше надве, неспособна да избере дали да остане в града, или да се прибере у дома.
Човече, влизаше ѝ в положението. Ама че каша.
И странно – колкото и да ненавиждаше да се бърка, нямаше нищо, което не би сторил за нея. Нищичко.
Господи, какво ли се бе опитвал да каже по време на припадъка си…?
Двайсетина минути по-късно Фриц пристигна в тайното имение на Братството. Заобиколи фонтана в средата на двора и паркира между лилавия понтиак на Рейдж и чисто новичкото черно ауди R8 на Ви.
Разбира се, той все още притежаваше и кадилак „Ескалейд“. Просто най-новата му версия.
Джон слезе и се отправи към входа заедно с иконома. За разлика от къщата на баща му в града, това място бе по-скоро крепост, отколкото дом; огромните му каменни стени се издигаха от земята, неразрушими като планината, върху която бяха построени.
Ако някой решеше да бомбардира Източното крайбрежие на Щатите? Единственото, което щеше да оцелее, бяха хлебарките и това място.
Джон докосна Фриц по ръката тъкмо когато икономът посягаше към внушителната бронзова брава.
– Нали ще събереш нещата ѝ?
– Разбира се. – Икономът изглеждаше разтревожен. – Точно както поиска.
Значението на това, че кралицата щеше да прекара деня някъде другаде, а не в собствената си спалня, заедно със своя съпруг, не му беше убегнало… но той бе прекалено дискретен, за да задава въпроси или да започне да се суети. Вместо това от него буквално се излъчваше тревога… дотам, че ако наблизо имаше някой с маршмелоус и пръчка, можеше да си направи сморс на аурата на догена.
Щом влязоха във вестибюла, Джон доближи лицето си до охранителната камера и двамата зачакаха. Откакто Първото семейство се бе нанесло в имението, вече нямаше ключове за къщата; не съществуваше никакъв начин да се проникне в нея, освен ако не те пусне някой, който вече се намираше вътре.