Братята оставиха краля да се вихри. Не че се бояха да не пострадат – къде ти, Рейдж дори бе уловил първия диван, преди той да строши парче от корниза на вратата. Просто не бяха глупави.
Рот минус Бет, умножено по цяла нощ, се равняваше на обезумял звяр.
Най-добре да го оставят да се омаломощи, като опустоши мястото. И все пак мъчително бе да го гледат…
Един кег с бира полетя към главата на Джон и той трябваше да отскочи настрани. За щастие, Вишъс успя да го улови, преди да се беше разбил върху мозайката във фоайето… която никак нямаше да е лесно да оправят.
– Трябва да го озаптим – подхвърли някой.
– Определено – отвърна друг. – Развилнее ли се из къщата, дори Фриц няма да е в състояние да оправи бъркотията, която ще остане след него.
– Аз ще се погрижа.
Всички се обърнаха и зяпнаха Ласитър. Падналият ангел с гадно отношение и още по-гаден вкус за абсолютно всичко се бе появил от нищото… и като никога имаше сериозен вид.
– Какво е това, по дяволите? – попита Ви, когато ангелът вдигна към устните си тънка златна писалка.
Която всъщност не беше никаква писалка – с едно бързо духване, Ласитър изпрати малка стреличка през стаята… а когато тя се заби в рамото на Рот, ефектът бе като от куршум.
Тялото на краля се вкамени и рухна като повален дъб.
– Какво направи, по дяволите! – Сякаш поел щафетата от Рот, Ви се нахвърли на ангела, но Ласитър не трепна.
– Щеше да нарани себе си, къщата или някой от вас, задници! И не се тръшкай толкова – просто ще си подремне…
Рот изхърка тихичко.
Внимателно, сякаш проверяваха мечка гризли, братята и Джон Матю се приближиха и наобиколиха Спящата красавица; мнозина ругаеха под носа си.
– Ако си го убил…
Ласитър прибра златната си фунийка.
– Да ти прилича на умрял?
Всъщност не, горкото копеле изглеждаше напълно в мир със себе си и света; не беше пребледнял, тялото му беше така отпуснато, че тежките му ботуши се бяха люшнали настрани.
– Прескъпа… Скрайб… Върджин…
Всички се обърнаха към сводестата врата. Фриц стоеше там със скъп пътнически сак в едната ръка и изражение на човек, който гледа автомобилна злополука.
Джон затвори очи.
Можеше само да се надява, че Бет бе влязла в къщата и бе заключила вратата, както му беше обещала, за да прекара деня на сигурно място.
Достатъчно лошо бе, че един от тях беше изваден от строя. Никой не се нуждаеше от втори.
20 Изключително популярно американско лакомство, което се прави от маршмелоус, разтопени над огън и притиснати заедно с парче шоколад между две бисквити. – Бел. прев.
21
След като Фриц и Джон си тръгнаха, БеТ най-сетне влезе в къщата на баща си… и в същия миг неспирното движение на времето изведнъж се обърна назад. Само за миг минути, часове, дни… а после седмици и месеци… изчезнаха и внезапно тя отново стана онази, която бе, преди да срещне Рот – двайсет и няколко годишна човешка жена, която живееше заедно с котката си в тесен апартамент и се опитваше да пробие в живота напълно сама. Е, да, обичаше някои аспекти от работата си, но шефът ѝ Дик Гадняра беше похотлив сексистки кошмар. Заплатата ѝ също беше прилична, само дето не ѝ оставаше кой знае колко, след като си платеше наема… а изгледи за повишение нямаше. Да не говорим пък, че романтика в живота ѝ, чисто и просто, не съществуваше.
Не че тогава се интересуваше от мъже. Или пък жени.
Ала онзи път, на лагера…
Тя затвори вратата и не пропусна да заключи. Фриц също имаше ключ, така че, когато дойдеше с нещата ѝ, щеше да влезе без проблем… но никой друг нямаше да може да проникне.
Тишината, която я обгърна, беше като решетки на затворническа килия. Как, по дяволите, се бе озовала тук? Да прекара цял ден без Рот? Едва предишната нощ, в апартамента им в Ню Йорк, подобна раздяла би била немислима.
Влезе във всекидневната вляво и си припомни как, когато дойде тук за първи път, бе убедена, че Рот е наркодилър, престъпник, убиец. Поне за първите две се бе оказало, че греши… а последното той бе доказал, като замалко не уби Бъч О’Нийл пред очите ѝ в една задна уличка.
След онзи ужас бяха дошли тук… и бяха заварили Рейдж да си закърпва раните в банята на долния етаж. А после, водена от Рот, тя бе минала през вратата, скрита зад една картина, спуснала се бе по осветеното от фенери подземно стълбище… и се бе озовала в тайно скривалище.
Където той ѝ бе казал коя е всъщност.
Каква е всъщност.