На това му се викаше да пропаднеш в заешката дупка. Само дето историята му обясняваше толкова много неща, които я бяха обърквали до този момент – отчуждеността от хората, които я заобикаляха, чувството, че е различна, безпокойството, което се бе усилвало все повече с наближаването на промяната ѝ.
А тя бе сметнала всичко това за знак, че трябва да се махне от Колдуел.
Ни най-малко. Промяната ѝ наближаваше и без Рот тя щеше да умре. Несъмнено.
Беше я спасил в толкова много отношения. Обичаше я с цялото си тяло и цялата си душа. Дал ѝ бе бъдеще, за каквото тя дори не бе мечтала.
А сега? Сега единственото, което Бет искаше, бе да се върне към тяхното начало. Нещата бяха толкова лесни тогава…
Приближи се до портрета на френския крал, който се спускаше от тавана до пода, и натисна скрития лост, който освобождаваше картината с маслени бои в двутонната рамка от ковано злато. Почти очакваше коридорът от другата страна да тъне в непрогледен мрак… та нали тук толкова отдавна не живееше никой. Но също както навсякъде бе почистено с прахосмукачка, прахта бе избърсана и всичко бе лъснато, в клетките от ковано желязо на газовите фенери потрепваха пламъчета и осветяваха грубите каменни стени и стъпалата, спускащи се в подземието.
Исусе, дори миришеше по същия начин. На влажно и застояло, но не и на мръсно.
Бет пое надолу към подземието, прокарвайки ръка по неравните камъни. На дъното имаше две спални – една вляво и една вдясно. Тя избра първата.
Някогашното убежище на баща ѝ от лъчите на слънцето.
Нейните снимки все още бяха там, където той ги беше оставил – цял куп фотографии в най-различни рамки, които осейваха писалището, масичките до леглото, полицата над камината.
Онази, която тя търсеше, беше до будилника.
Единствената снимка на майка ѝ… един поглед към нея бе достатъчен, за да ѝ напомни от кого бе взела гъстата си черна коса, формата на лицето и фигурата.
Нейната майка.
Какъв ли живот бе водила тя? Как ли се бе срещнала с Дариъс? От онова, което Рот ѝ бе разказал още в началото, Бет знаеше, че двамата не са били заедно много дълго, преди майка ѝ да научи истината за Дариъс… и да избяга. Върнала се, за да го види отново, едва след като открила, че е бременна, уплашена на какво ли създание ще даде живот.
Беше умряла при раждането.
Оттогава Дариъс я бе наблюдавал скришом, надявайки се дъщеря му да не се метне на вампирската половина от своите предшественици.
Някои от децата на подобни смесени връзки никога не преминаваха през промяната. Други не я преживяваха. А онези, които оцелееха и станеха вампири, бяха обект на различни, непредсказуеми биологични правила. Бет например можеше да излиза навън през деня, стига да си сложеше лосион против слънце и тъмни очила. Бъч пък не можеше да се дематериализира.
Така че един господ знаеше за бременността при тях. Но ако извадеше късмет, периодът ѝ на нужда щеше да настъпи, по някакъв начин Рот щеше да се вразуми и тя щеше да роди…
Е, майка ѝ именно така беше умряла, нали?
– По дяволите.
Бет приседна на леглото и улови глава в ръцете си. Може би Рот имаше право. Може би зачеването беше прекалено опасно, за да опитат. Но това не оправдаваше начина, по който се бе отнесъл с нея, нито слагаше край на разговора.
Исусе, докато седеше тук, заобиколена от снимките, които Дариъс ѝ бе правил, повече отвсякога бе убедена, че иска дете.
Свали ръце, извади блекбърито си, въведе паролата и провери дали не беше получила съобщение, без да го чуе. Не беше. Докато въртеше телефона в ръката си, Бет разсеяно си помисли, че ѝ се иска да беше айфон. Ви обаче бе не просто анти-„Епъл“, ами направо беше убеден, че наследството на Стив Джобс е в основата на цялото зло в света…
Понякога двойките се разбираха по-добре по телефона.
И макар че Рот се бе държал отвратително, това не означаваше, че и тя трябва да последва примера му. Ако искаше през следващите дванайсетина часа да се радва на малко повече лично пространство, трябваше да бъде достатъчно любезна да му го съобщи лично… а не да използва брат си като пратеник.
Проблемът бе, че Рот вече нямаше мобилен телефон. Не се нуждаеше от такъв – след като официално бе поел кралските си задължения, той бе „пенсиониран“ от Братството, както повеляваха традицията, законът и шибаният здрав разум. Не че то бе попречило да бъде прострелян.
За сметка на това, в имението имаше предостатъчно телефони.
Шест часът сутринта. Вероятно работеше в кабинета си.
Бет набра номера и се заслуша в звъна от другата страна. Веднъж. Два. Три пъти.