Рот вече нямаше и гласова поща, защото членовете на глимерата бяха злоупотребили с номера, който им беше даден. Ето как Рот се беше сдобил с адския имейл адрес.
Следващият номер, който Бет опита, бе на телефона до леглото им – толкова таен, че тя никога досега не бе чувала някой да се обажда по него. Никакъв отговор.
Сега ѝ оставаха няколко възможности. Тренировъчният център – в случай че беше ранен. Но как би могло да се случи? Той вече не напускаше къщата. Кухнята… само че Последното хранене всеки момент щеше да бъде поднесено, а Рот едва ли щеше да слезе в онзи хаос без нея – въпреки че никога не го бе изричал на глас, Бет имаше чувството, че претъпканите шумни стаи го карат да се чувства неловко, защото слухът и обонянието му се претоварваха и му беше трудно да прецени кой къде се намира.
Оставаше само още един номер, който би могла да опита.
Докато търсеше името в списъка с контактите си, Бет бе залята от нов спомен от миналото.
Представи си как Тор влиза през плъзгащите се врати на стария ѝ апартамент – огромна, заплашителна фигура, излязла сякаш от някой кошмар. Ала той беше – и си оставаше – неин съюзник. Онази нощ, когато заедно пиха бира, хапваха овесени курабийки и гледаха „Годзила“, беше поставила началото на едно истинско приятелство.
Колко много се беше променило в неговия живот – изгубил бе Уелси. Намерил бе Есен.
А и Бет вече не беше същата.
Телефонът иззвъня… само веднъж, преди от другата страна да отговорят.
– Бет.
Странните нотки в гласа на Тор я накараха да се намръщи.
– Добре ли си?
– О, да. Определено. Радвам се, че се обади.
– Ъ… защо? – Да не би Рот да бе съобщил на Братството, че тя няма да се прибере? Едва ли. – Няма значение. Просто… Търся Рот. Знаеш ли къде е? Опитах в кабинета и спалнята ни, но той не вдигна.
– О, да. Определено.
Какво, по дяволите…
– Тор. Какво става?
Неподправен страх стисна гърдите ѝ и въображението ѝ се развихри. Ами ако…
– Нищо. Честно. Просто… ами имаме неочакван ВИП посетител в клиниката, така че тъкмо уреждам кой ще го покрие.
Мамка му. Ставаше параноичка. Което беше за предпочитане пред това, да е права.
– Що се отнася до Рот, когато го видях за последно, той… – Пауза. Шумолене, сякаш Тор преместваше телефона на другото си ухо. – Беше изключил временно.
– Изключил в смисъл?
– Беше заспал.
Челюстта на Бет увисна.
– Заспал?
– Аха. Почиваше си.
– Нима?
Значи, така. Тя се измъчваше тук, несигурна какво трябва да мисли и чувства; отново и отново прекарваше цялата им връзка през ума си; планираше разговори, тормозеше се… а в същото време той си спял сладко-сладко.
– Е, това е страхотно – чу се да казва. – Наистина се радвам за него.
– Бет…
– Виж, трябва да вървя. – Да, беше заета, заета, заета. – Ако се събуди, кажи му…
Не, не, че се е обаждала. Мъжете не бяха единствените, на които беше позволено да пазят гордостта си; не беше нужно жените да бъдат „по-слабият пол“.
– Всъщност лично ще му го кажа. Ще прекарам деня в къщата на баща ми – трябва да поразчистя. – О, да, защото тук цареше такава бъркотия. – Но довечера ще се прибера.
Искреното облекчение, което долетя от другата страна на линията, беше удивително.
– О, това е прекрасна новина. Наистина се радвам.
– Ами добре… – По някаква причина не можеше да си заповяда да затвори.
– Бет? Там ли си още?
– Да. Тук съм. – Усети, че потърква разсеяно бедрото си. – Слушай, мога ли да те попитам нещо?
– Разбира се.
В края на краищата Уелси и Тор също бяха имали своите спорове… някои от които Бет бе чувала с ушите си, преди красивата червенокоса шелан на Тор да напусне този свят твърде рано. Господи, Уелси не се боеше да каже точно какво мисли на когото и да било, включително и на своя хелрен. Не беше от онези, които палят бързо и без да бъдат предизвикани, но определено беше по-добре да не си навличаш гнева ѝ.
Хората я уважаваха.
Какво ли мислят за мен, запита се Бет.
– Бет?
Несъмнено, ако имаше някой, който би могъл да ѝ помогне с Рот, без да вдига ненужен шум, това беше Тор. Всъщност именно него изпращаха, когато някой се нуждаеше от помощ с техния крал.
– Бет, какво става?
Тя отвори уста, готова да изприказва всичко, което ѝ тежеше, но имаше един проблем – онзи, с когото трябваше да разговаря, беше Рот. Всеки друг би бил просто заместител.
– Все още ли си на страната на чудовището?
Последва пауза. А след това – характерният му баритонов смях.
– Да не искаш да ми кажеш, че планираш нов маратон с филми за Годзила?