Бет бе доволна, че е сама. Защото имаше чувството, че усмивката, появила се на лицето ѝ, е по-тъжна от най-горчивите сълзи.
Искаше просто да се върне назад, към дните, когато всичко бе по-просто. По-лесно. По-близко.
– Просто си мислех за доброто старо време – избъбри тя.
Начаса в гласа на Тор се прокрадна напрежение.
– Да. То беше… хубаво.
Мамка му. Въпреки че беше влюбен в Есен и двамата бяха обвързани, несъмнено го болеше от спомена за първата му жена… и бебето, което тя носеше.
– Съжалявам, аз…
Тор се съвзе по-бързо от нея.
– Не се чувствай гадно заради това. Миналото е такова, каквото е… добро и лошо, то не може да се промени. И в това има утеха.
Бет усети, че в очите ѝ напират сълзи.
– Какво искаш да кажеш?
Възцари се дълго мълчание.
– Добрите спомени греят по-ярко, защото можеш да разчиташ на тях. А лошите не могат да станат още по-трагични по съвсем същата причина. Миналото е безопасно, защото е неизличимо.
Изведнъж Бет отново си спомни първата си среща с Рот, състояла се на горния етаж. Колкото и розово да ѝ изглеждаше всичко в спомените, всъщност не беше точно така, нали?
В действителност, като се замисли, когато тя пристигна в онази нощ, той беше ядосан. Дотам, че някъде по средата на вечерята с четири ястия тя бе обмисляла дали да не си тръгне.
Което определено не беше идеалната картинка, обрисувана от носталгията ѝ.
– Имаш право, Тор.
– Аха. – Той се прокашля. – Знаеш ли, не е твърде късно. Ако тръгнеш сега, все още можеш да се прибереш.
– Забрави ли, че аз няма защо да се тревожа за слънцето?
Буквално почувства потръпването му от другата страна на линията.
– Нямам какво да отговоря на това. Нищичко.
Бет го съжали и смени темата, като му обеща да се пази и да се прибере по залез.
След като затвори, се опъна върху леглото на баща си. Загледа се в тавана и си представи как Дариъс прави същото през деня… понякога – с Рот в съседната стая.
Преди да я срещне, Рот бил страшно саможив. Биел се сам, спял сам и определено не искал да има нищо общо с престола. Докато не се обвърза с нея, бе отказвал да властва.
Бет не бе в състояние да преброи колко пъти ѝ бяха благодарили, че го е вразумила… сякаш любовта ѝ бе магическа отвара, превърнала звяра в… е, не точно в съвършено благовъзпитан тип, но поне в някой, който бе съгласен да поеме задълженията си.
Дали наистина бе отишъл да си подремне?
От друга страна – кога за последен път беше спал през деня? Със сигурност не и откакто бяха стреляли по него.
Тъкмо когато очите ѝ започнаха да се затварят, Бет се надигна и се обърна към охранителната аларма, монтирана до главата ѝ. Въведе кода, задейства системата и отново легна.
Осемте цифри? Рожденият ѝ ден – денят, месецът и годината.
Поредният пример как много преди тя да навлезе в света на вампирите, баща ѝ бе мислил за нея – системата може и да беше инсталирана от Ви, ала Дариъс бе избрал кода преди много години.
Тя угаси осветлението и пак се намести върху завивката.
Миг по-късно отново го запали.
Когато си далеч от съпруга си, понятието „в съвършена безопасност“ е относително.
21 Алюзия за заешката дупка, в която пропада героинята в романа на Луис Карол „Алиса в Страната на чудесата“. – Бел. прев.
22 Един от съоснователите на компанията „Епъл“. – Бел. прев.
22
Сола не си спомняше някога да ѝ е било толкова студено.
Беше увита в спален чувал, топли струи въздух обливаха лицето ѝ, ала въпреки това не можеше да спре да трепери на задната седалка на рейндж роувъра.
Разбира се, имаше поне половин дузина причини да е в шок – от онзи, който започва от главата и вкочанява цялото ти тяло.
Тя се раздвижи и бедрото ѝ нададе вик на протест, напомняйки ѝ, че тук е намесен и физически императив. Колко ли кръв беше изгубила?
– Почти стигнахме.
При звука на този глас със силен акцент тя обърна глава. Въпреки че в джипа нямаше почти никакво осветление, можеше да си представи лицето на Асейл така, сякаш бе огряно от прожектори: дълбоки очи с цвят на среднощно небе, скосени тъмни вежди, плътни устни, сурова челюст и гарвановочерна коса.
Лице, по долната половина на което имаше кръв… и страшно остри зъби, скрили се само за миг.
Или това беше просто кошмар? Трудно ѝ бе да прецени кое бе реалност и кое не.
Отвори уста, за да каже нещо, но от гърлото ѝ не излезе нито звук.
– Главата ми… не работи както трябва.