– Всичко е наред. – Тласкан от някакъв импулс, той протегна ръка към нея, но после я отпусна, сякаш не знаеше какво да направи.
Сола преглътна с мъка, устата ѝ беше пресъхнала.
– Още вода. Моля.
Реакцията му беше светкавична – сякаш просто бе чакал възможността да направи нещо. Докато той отваряше ново шише с изворна вода, Сола бутна спалния чувал, за да освободи ръцете си… и се почувства като хваната в капан. Найлоновата материя ѝ се струваше тежка, като да бе покрита с пласт асфалт.
– Стой неподвижно – нежно каза той. – Нека ти помогна.
– Ръцете ми не действат.
– Знам. – Той поднесе отворената бутилка към устните ѝ. – Пий.
По-лесно бе да се каже, отколкото да се направи. Зъбите ѝ затракаха.
– Извинявай – промълви тя, когато навсякъде пръсна вода.
– Ерик, колко още? – сопна се той.
Рейндж роувърът рязко спря.
– Мисля, че пристигнахме… или нещо такова.
Сола се намръщи, загледана над рамото на шофьора пред себе си. Порутената ограда, осветена от фаровете, бе от онези, които човек можеше да види в някоя ферма… в някоя изоставена ферма. Половината висеше под странен ъгъл, старите греди и ръждясала тел – по-скоро оплетена бъркотия, отколкото добре организирана конструкция.
– Къде отиваме? – попита тя дрезгаво. – Мислех, че… вкъщи.
– Първо имаш нужда от лекар. – Асейл отново вдигна ръка и пак я отпусна, преди да я бе докоснал. – Нуждаеш се… ранена си и не мога да допусна баба ти да те види в това състояние.
– О! Точно така. – Исусе, беше забравила, че е полугола, ранена и плачеща за един дълъг душ. – Благодаря ти.
– Несъмнено това не може да е мястото – промърмори шофьорът.
Асейл погледна през прозореца и се намръщи… сякаш и той беше очаквал нещо друго.
– Отиди до онази кутия.
Джипът се приближи до нещо, което приличаше на дървена къщичка за птици върху разнебитен кол, шофьорът свали прозореца…
От вътрешността на къщичката се разнесе рязък, безплътен глас:
– Готово. Минете през портата.
Като с магия, „порутената“ порта се разтвори по средата, плъзгайки се гладко и безшумно.
Пътят от другата страна беше затрупан с отъпкан сняг, но очевидно беше поддържан. След известно разстояние пред тях изникна нова бариера – не толкова несигурна и по-висока от предишната, направена от метални вериги, които, макар и ръждясали, изглеждаха здраво прикрепени към стълбовете си. Този път не им се наложи да спират – оградата се разтвори пред тях и ги пусна да минат.
Продължиха в същия дух.
Докато се носеха напред, бариерите по пътя ставаха все по-нови и по-внушителни, докато не стигнаха до нещо, което приличаше на извадено от някоя секретна държавна агенция: бетонни пилони, дебели колкото тези под мостовете в Колдуел, поддържаха солидна метална плоча с размерите на билборд, а в двете посоки се издигаше шестметрова стена с бодлива тел на върха и предупредителни табели на всеки три метра.
Малко прилича на Джурасик Парк, помисли си Сола.
– Бива си го – подхвърли шофьорът.
И този път им отвориха да минат още преди да са имали време да спрат пред мястото за проверка с бутоните, микрофона и охранителното оборудване.
– Това… военна база ли е? – промълви Сола.
Може би Асейл беше ченге под прикритие… и в такъв случай…
– Трябва ли ми адвокат? – попита тя.
– За какво? – Асейл се бе съсредоточил върху пътя, вперил поглед през прозореца така, сякаш той беше зад волана.
– Ще ме арестуваш ли?
Той обърна рязко глава и сбърчи вежди.
– За какво говориш?
Сола се отпусна в седалката. Ако лъжеше, значи, заслужаваше „Оскар“. А ако не лъжеше… е, може би това бе отговорът на молитвата ѝ – един сигурен начин да я задържи далеч от престъпния живот бе, като я хвърли на съдебната система.
Подземният тунел, в който навлязоха, спокойно можеше да си съперничи с някой от големите нюйоркски тунели с флуоресцентното си осветление и жълтата линия по средата; спускането беше толкова стръмно, че джипът се движеше под доста остър ъгъл.
– В Колдуел ли сме? – попита тя.
– Да.
Асейл се облегна назад и в изобилната светлина, която сега огряваше вътрешността на колата, Сола го видя да пъха дясната си ръка в якето.
Тя се намръщи.
– Да не… защо държиш оръжие?
– Когато става дума за теб, нямам доверие на никой друг, освен на себе си. – Той се обърна към нея. – Заклех се на баба ти, че ще ѝ бъдеш върната невредима, а аз съм мъж, който държи на думата си. Поне за това.
Когато срещна очите му, Сола почувства как в гърдите ѝ се настанява най-странното усещане. Част от него беше страх и това я объркваше. След онова, което беше преживяла, определено би било добре спасителят ѝ да носи оръжие и да е готов да го използва.