Другата половина… не беше нещо, в което искаше да се задълбочи особено.
Тунелът стигна до подземен гараж, който ѝ напомни за онзи под стадиона в Колдуел: нисък таван и много места, а полегатият, издигащ се под, който се губеше зад ъгъла, говореше, че е на няколко нива.
– Къде сме? – попита, докато приближаваха към една затворена врата.
Вместо отговор, вратата зейна широко и отвътре излезе медицински екип – лекари, сестра, носилка на колелца, всичко.
– Слава на Скрайб Върджин – промърмори Асейл.
О… мамка му. Белите престилки не бяха сами – придружаваха ги трима огромни мъже. Блондин, който сякаш беше слязъл от киноекрана, военен тип с къса подстрижка и сурово изражение и накрая едно наистина ужасяващо подкрепление с остригана до кожата коса и белег, който разсичаше цялата му буза и стигаше до устата.
Не, това не беше американското правораздаване.
Освен ако не беше някой секретен отдел за особено опасни типове.
Асейл посегна към вратата.
– Ти стой в колата.
– Не ме оставяй – избъбри Сола.
Той я погледна.
– Не се страхувай. Задължени са ми.
Спасителят ѝ отново посегна към нея, но този път не спря. Докосна линията на челюстта ѝ толкова леко, че ако не го беше видяла да го прави, тя нямаше да усети.
– Остани.
Миг по-късно вече го нямаше, вратата се затвори плътно зад гърба му. През потъмненото стъкло Сола видя как от ярко осветения коридор се показа четвърти мъж. Едно беше сигурно – не беше счетоводител. С бастун и дълго до пода кожено палто, той изглеждаше като сводник от старата школа – образ, на който прическата му ирокез и сардоничната усмивка пасваха съвършено.
Новодошлият и Асейл едновременно си протегнаха ръце и останаха със стиснати десници, докато говореха…
Нещо не беше наред. Асейл се намръщи; а после придоби гневен вид. Ала когато мъжът с дългото палто просто сви невъзмутимо рамене, Асейл им даде пистолета си и ги остави да го претърсят за други. Чак когато двамата му сътрудници слязоха от колата и бяха подложени на същия обиск, сводникът кимна на лекарите и сестрата да се приближат до колата.
В мига, в който посегнаха да отворят вратата откъм нея, Сола усети, че я пронизва страх, и придърпа спалния чувал до брадичката си…
Жената, която подаде глава в колата, беше красива, с къса руса коса и тъмнозелени очи.
– Здравей, аз съм доктор Джейн. Бих искала да те прегледам, ако ми позволиш.
Гласът ѝ беше равен. Мил. Спокоен. Ала Сола не бе в състояние нито да помръдне, нито да отговори.
Поне докато Асейл не се появи зад лекарката.
– Всичко е наред, Марисол. Тя ще се погрижи за теб.
Очите на Сола срещнаха неговите и дълго останаха приковани в тях. Най-после, доволна от онова, което откри там, тя прошепна:
– Добре. Добре…
И най-сетне престана да трепери.
* * *
Асейл изобщо не беше доволен от това с празните кобури, но Рив ясно бе дал да се разбере: или той и братовчедите му щяха да влязат невъоръжени, или човешката жена нямаше да бъде лекувана.
Това бе единственото обстоятелство, при което би се съгласил да бъде уязвим, и той го ненавиждаше. Ала нямаше избор.
– Името ѝ е Марисол – чу се да казва, когато русокосата лекарка заговори тихо. – Сола.
Почувства как от лявата му страна Рив се взира в него, а и не беше само той. Тримата братя, които тази нощ отговаряха за охраната, бяха прекалено големи професионалисти, за да покажат някаква емоция, но на Асейл му беше ясно, че се чудят защо се беше появил на прага им заедно с една човешка жена. Която бе ранена. И заради която бе съгласен да им предаде оръжията си.
– Не, ти остани тук, Марисол. Ние ще минем от другата страна. – Лекарката измъкна глава от колата и кимна на екипа си. – Жизнените ѝ показатели са ниски, но стабилни. Огнестрелна рана в дясното бедро. Възможно сътресение на мозъка. Шокът ме притеснява. Може да е понесла друга травма, за която не иска да ми каже.
Асейл почувства как кръвта се отцежда от главата му, но категорично отказа да обърне внимание на порива да припадне…
– Ти – рязко извика той. – Не се приближавай.
Мъжът (господи, наистина ли беше човек?) се закова на място.
Главната лекарка се обади:
– Това е колегата ми. Доктор Манело. Той е…
– Няма да я лекува. – Асейл оголи зъби. – Тя е гола от кръста надолу.
Смътно си даваше сметка, че всички са замръзнали по местата си и го гледат. Даваше си сметка и за миризмата, която се беше появила неочаквано. Без да обръща особено внимание нито на едното, нито на другото, той бе приковал очи в лекаря, готов да го сграбчи за гърлото, ако понечеше да заобиколи роувъра.