– Нима предпочитате да ви излъжа? Ударите на сърцето ѝ са бавни, дишането ѝ – плитко и накъсано, кожата ѝ има сивкав оттенък. Може би има някакво вътрешно затруднение, невидимо за мен, и то я надвива. Не знам.
Погледът на Рот се върна върху неговата шелан. Никога не бе изпитвал особен страх. А ето че сега ужас полази по кожата му, плъзна се до дълбините на съществото му, завладя го като зъл дух.
– Господарю, съветът ми е да я нахраните. Сега, и толкова често, колкото тя е в състояние да отпие онова, което вените ви могат да ѝ дадат. Може би силата, която това дарява, ще надделее над случващото се… несъмнено, ако има някаква надежда за нея, това сте вие. А ако се надигне, ще ѝ дам единствено прясна вода, нито капка пиво. Нищо, което би могло още повече да отслаби организма ѝ…
– Излез.
– Господарю, тя е…
– Остави ни… веднага!
Рот си даваше сметка, че лечителят се запрепъва трескаво към вратата… и с основание – убийствена ярост се бе надигнала в гърдите на краля му и можеше да се излее върху всяко същество, попаднало пред погледа му.
Вратата се затвори и Рот се приближи до ложето.
– Обич моя – отчаяно каза той. – Ана, обич моя, послушай гласа ми и отвори очи.
И ето че пак падна на колене.
Коленичил на пода до главата ѝ, Рот милваше косата върху рамото и надолу по ръката ѝ, допирът му беше неимоверно лек.
Заслушан в дишането ѝ, той се опита да я накара да диша по-дълбоко. Искаше да се върне към предишната нощ, когато се бяха събудили заедно, и надникнал в очите ѝ, ги бе видял да греят от живот. Колко ясно само помнеше всяка подробност от онзи миг, онзи час, онази нощ, миризмите на онова, което бяха хапнали, разговорите за бъдещето им и как бяха отишли, за да приемат поданиците си.
Струваше му се, че кристалната яснота на всички тези спомени би трябвало да отвори врата, през която да премине и да улови ръката ѝ, да вдъхне уханието ѝ и да почувства в гърдите си лекотата, която носеха здравето и жизнеността… и да я издърпа в настоящето в това състояние.
Но разбира се, това бяха просто фантазии.
Извади церемониалната си кама и вдигна лъснатото искрящо острие. Тежкият ръкав, обточен със скъпоценни камъни и злато, му пречеше и с едно движение той смъкна великолепното си палто и го хвърли зад себе си. Докато дрехата падаше на пода, прошумолявайки, а скъпоценните камъни одраскаха дъбовите греди, Рот прокара острието на ножа по китката си.
Как само му се искаше да е по шията.
– Ана, моля те, изправи се. Повдигни глава, обич моя.
Подпря я на свободната си ръка и поднесе извора на кръвта си към устните ѝ.
– Ана, пий от мен… пий от мен…
Устните ѝ се разтвориха, но не за да го послуша и да вземе онова, което той ѝ предлагаше. Не, беше просто ъгълът, под който падаше главата ѝ.
– Ана, пий… върни се при мен.
Докато алени капки падаха в устата ѝ, Рот се молеше те да се стекат в гърлото ѝ и да се разлеят във вените ѝ, съживявайки я със своята чистота.
Не това бе тяхната съдба, помисли си той. Трябваше да бъдат заедно още векове, не разделени едва година след като се бяха срещнали. Това не бяха… те.
– Пий, обич моя…
Държа китката си до устните ѝ, докато кръвта не заплаши да прелее от ъгълчето им.
– Ана?
Отпуснал глава върху опакото на студената ѝ длан, Рот се молеше за чудо. И колкото по-дълго стоеше така, толкова повече се сливаше с нея в едно състояние, което съвсем малко го делеше от смъртта.
Ако тя издъхнеше, той щеше да отиде с нея. По един или друг начин…
Прескъпа Скрайб Върджин, това не бяха те.
* * *
Рот не толкова се събуди, колкото изплува от съня, като шамандура, изскочила от дълбините, за да се поклаща върху разлюляната от вълни повърхност.
Естествено, беше обгърнат от непрогледния мрак на слепотата си… и както винаги, протегна ръка към другата половина на леглото…
Тряс!
Рот вдигна глава и се намръщи. Плъзна ръка наоколо и напипа… книги, подложка за чаша, пепелник.
Пращене на огън.
Не беше в стаята си. А Бет не беше с него.
Обърна се по гръб и рязко се надигна; сърцето му се блъскаше в гърдите и от аритмията му се зави свят.
– Бет?
В подземието на мозъка си разбра, че се намира в библиотеката на долния етаж на имението, ала мислите му бяха като червеи във влажна почва, гърчещи се непрекъснато, без да стигат никъде.