– Бет…?
Скимтене, долетяло отдалече.
– Джордж?
Скимтенето се усили.
Рот потърка лице. Зачуди се къде ли са тъмните му очила. Помисли си, че се намира на дивана в библиотеката, онзи пред камината.
– О… по дяволите… – простена, когато се опита да стане.
Усещането си беше истинско изживяване: главата му се въртеше, стомахът му беше свит като юмрук и той трябваше да сграбчи облегалката на дивана, за да не се сгромоляса на пода.
Тръгна през стаята, като се препъваше, и не толкова стигна до вратата, колкото връхлетя върху нея, така че коравите панели се забиха в гърдите му. Намери опипом бравата, натисна я и…
Джордж нахлу в стаята и започна да обикаля в кръг, а от кихането му Рот разбра, че се усмихва.
– Хей, хей…
Рот имаше намерение да се върне обратно при дивана, тъй като нямаше никакво желание всички зрящи очи в къщата да го видят в това състояние… ала тялото му беше на друго мнение. Тупна по задник на пода и Джордж начаса се възползва от възможността да се метне отгоре му като одеяло.
– Здравей, момчето ми, да, и двамата все още сме тук… – Погали ретривъра по широките гърди и зарови нос в козината му, оставяйки миризмата на добро, чисто куче да му подейства като ароматерапия. – Къде е мама? Знаеш ли къде е?
Тъп въпрос. Нямаше я и вината беше само негова.
– Мамка му, Джордж.
Голямата опашка се удряше в ребрата му, муцуната душеше, ушите мърдаха напред-назад – беше хубаво, беше нормално… но съвсем не беше достатъчно.
– Чудя се колко ли е часът?
Проклятие… как само си го беше изкарал на Джон и Ви. И де да беше само това. Смътно си спомняше как обръща билярдната зала с краката нагоре, как мята мебели из стаята, как се сбива с някого, приближил се твърде много до него… а после – време за сън. Беше доста сигурен, че го бяха упоили, и не можеше да каже, че вини онзи, който го беше направил. И сам не знаеше кога щеше да спре, ако не го бяха приспали по този начин.
А определено не бе искал да нарани някого от братята си или от прислугата. Нито пък къщата.
– Мамка му.
Май речниковият му запас се изчерпваше с това.
Човече, защо просто не бе оставил Вишъс да го доведе в тази стая и да му каже какво става! Но поне имаше само две места, където неговата шелан би могла да отиде. „Убежището“ на Мариса или старата къща на Дариъс. И несъмнено Джон именно това се беше опитвал да му каже.
По дяволите, помисли си той. Това не бяха той и Бет. Не тук трябваше да се озоват.
Всъщност всичко, свързано с нея, винаги му се бе струвало предопределено: от момента, в който се беше появила в живота му, до усещането за цялост, което му бе донесла, всичко му се бе струвало дело на съдбата. Да, понякога се бяха поскарвали – той беше задник, който пали лесно, а на нея не ѝ минаваха такива. Много ясно.
Ала никога подобна раздяла. Никога.
– Хайде, приятелче. Трябва ни малко уединение.
Джордж скочи от него и го остави да стане от пода. След като затвори вратата, Рот се зае да намери телефона. Ама че отвратително усещане за безсилие – приведен, протегнал ръце напред, той влачеше крака из стаята и се блъскаше ту в едно, ту в друго, опипвайки го, за да разбере дали е диван, кресло, масичка…
Шибаното писалище сякаш беше последното, което се изпречи насреща му. Откри телефона, когато, без да иска, събори слушалката, докато опипваше наоколо; поднесе я към ухото си и пак пипнешком намери апарата и натисна вилката, за да получи сигнал свободно. Представи си бутоните с десетте цифри и двата знака на долния ред, набра седемцифрения номер и зачака.
– „Убежище“, добър ден.
Рот затвори очи. Беше се надявал нощта да е по-близо, защото тогава би могъл да излезе да я търси.
– Здравейте, Бет там ли е?
– Не, съжалявам, не е тук. Искате ли да оставите съобщение? – Рот затвори очи, а гласът от другата страна на линията каза: – Ало? Там ли сте?
– Никакво съобщение.
– Мога ли да ѝ предам кой се е обаждал, ако се появи по-късно?
За миг Рот се зачуди как ли би реагирала рецепционистката, ако ѝ кажеше кой се обажда.
– Ще я намеря другаде. Благодаря.
Затвори и усети, че Джордж го побутва с муцуна по бедрото. Типично за кучето – винаги искаше да помогне.
Рот задържа пръста си върху вилката. Не беше сигурен дали е готов да набере следващия номер. Ами ако тя не вдигнеше? Тогава нямаше да има никаква представа къде е отишла. А мисълта да се обърне към Джон или Вишъс за подобна информация беше прекалено унизителна.