Докато набираше нов номер, в главата му се въртеше една мисъл.
Не мога да повярвам, че това сме ние. Това просто… не сме ние.
24
Сола обърна глава върху възглавницата и се загледа във вратата на болничната стая, в която я бяха настанили. Ала не нея виждаше.
Вместо това пред очите ѝ отново и отново се разиграваха моменти от отвличането ѝ, заличавайки всичко друго. Как се прибира вкъщи и я цапардосват по главата. Пътуването с колата. Сигналната ракета. Преследването през снега. А после килията и онзи пазач, който бе дошъл, за да…
Почукването я накара да подскочи. И колко интересно – знаеше кой е.
– Радвам се, че се върна.
Асейл открехна вратата и подаде само главата си, сякаш се боеше да не ѝ дойде твърде много.
– Будна си.
Тя придърпа завивките си нагоре.
– Не съм заспивала.
– Не? – Асейл отвори вратата малко по-широко и влезе с поднос храна. – Надявах се… е, защо не се подкрепиш с една вкусна гозба?
Сола наклони глава на една страна.
– Говориш така старовремски.
– Английският не е първият ми език. – Той остави подноса върху една масичка на колелца и я докара до леглото. – Не е и вторият.
– Навярно затова така обичам да те слушам.
Думите ѝ го накараха да се вкамени… и да, може би ако не беше натъпкана с болкоуспокояващи, нямаше да го признае на глас. Но какво пък толкова.
Той я погледна – от наситената светлина, която грееше в очите му, те изглеждаха още по-искрящи.
– Радвам се, че гласът ми ти доставя удоволствие – каза дрезгаво.
Сола насочи вниманието си към храната, усетила как по тялото ѝ се разлива топлина за първи път, откакто… се бе случило всичко.
– Благодаря, че си се погрижил, но не съм гладна.
– Трябва да се храниш.
– От антибиотиците ми се повдига. – Тя кимна към банката с венозен разтвор, която висеше на стойката до леглото. – Каквото и да има вътре е просто… ужасно.
– Аз ще те нахраня.
– Аз…
По някаква причина мислите ѝ се върнаха към онази нощ навън в снега, когато той я проследи в земите си и я чакаше пред колата ѝ. На това му се казваше мрачна заплаха… Исусе, как само я беше изплашил. Ала страхът не бе единственото, което бе почувствала.
Асейл донесе единствения стол в стаята до леглото ѝ. Интересно, изобщо не беше от онези калпави пластмасови столове, каквито обикновено имаше в болниците; този беше като взет от магазин за луксозни мебели – с мека тапицерия, приятен десен и удобен на вид. Асейл седна и се оказа, че едва се побира в него, и то не защото беше дебел. Беше прекалено едър, облегалките за ръцете и гърба се губеха под могъщото му тяло, дрехите му – прекалено черни за бледия цвят…
Върху якето му имаше петна от кръв, кафява и засъхнала. И върху ризата му. Панталоните.
– Не ги гледай – меко каза той. – Ето. За теб. Избрах само най-доброто.
Той повдигна похлупака на подноса, разкривайки…
– Къде, по дяволите, съм попаднала? – Сола се приведе и вдъхна дълбоко. – Да не би Жан-Жорж да е отворил медицински клон или нещо такова?
– Кой е този Жан-Жорж?
– Един първокласен готвач в Ню Йорк Сити. Чух за него по кулинарния канал. – Тя седна, потръпвайки, когато бедрото ѝ възнегодува. – Дори не обичам печено говеждо… но това изглежда невероятно.
– Помислих си, че малко желязо ще ти се отрази добре.
Парчето говеждо беше приготвено прекрасно, с коричка, която изхруска, когато Асейл я сряза…
– Това истинско сребро ли е? – почуди се Сола при вида на вилицата, ножа… лъжицата, която все още почиваше върху изящно сгънатата салфетка.
– Хапни. – Той поднесе едно съвършено отрязано парче месо към устните ѝ. – Изяж го заради мен.
Устата ѝ се отвори от само себе си, сякаш нямаше желание да си губи времето с никакви забавяния от рода „и-сама-мога-да-се-храня“.
Затвори очи и простена. О, да, не беше гладна. Ама изобщо.
– Това е най-прекрасното нещо, което някога съм вкусвала.
В усмивката му нямаше никакъв смисъл. Беше прекалено лъчезарна, за да е просто защото тя се хранеше… и Асейл трябва да го бе разбрал, защото извърна лице, така че тя виждаше само късче от изражението му.
През следващите петнайсет-двайсет минути единственият звук, който се чуваше в стаята, освен тихото свистене на отдушниците за отоплението, бе потракването на луксозните прибори по порцелановата чиния. И да, напук на всички „о- наистина-не-бих-могла…“, тя изяде и огромното парче говеждо, и картофите огретен, и спанака със сметана. Както и домашно приготвеното хлебче. И прасковения сладкиш. И дори пийна малко от охладената бутилирана вода, както и от кафето, поднесено в каничка.