Вероятно би изяла и салфетката, подноса, сребърните прибори и масичката на колелца, стига да можеше.
Най-сетне се отпусна на възглавницата и сложи ръка върху корема си.
– Мисля, че ще експлодирам.
– Нека изнеса това в коридора. Извини ме за миг.
От леглото Сола виждаше всяко негово движение: как се изправи, как улови подноса в дългите си елегантни ръце, как се обърна и се отдалечи с плавна походка.
На това му се казваше изискани маниери. Беше държал сребърните прибори с благовъзпитано изящество, сякаш у дома си и той използваше такива. Не бе разлял нито капка, докато ѝ сипваше кафе. Нито трошица не бе паднала, докато я хранеше.
Съвършен джентълмен.
Трудно ѝ бе да примири това с начина, по който изглеждаше, докато ѝ подаваше телефона, за да говори с баба си. Тогава имаше вид на обезумял, а по брадичката му се стичаше кръв, сякаш бе отхапал парче от някого. Ръцете му също бяха поаленели…
Като се имаше предвид, че тя бе убила всички в онова ужасно място, преди да си тръгне? Очевидно бе, че той беше довел някого със себе си.
Господи… тя беше убийца.
Асейл се върна и отново седна, преметнал крак върху крак в коляното, не глезен върху бедро, както правеха мъжете обикновено. Вдигна сплетени пръсти към лицето си и се загледа в нея.
– Уби го, нали? – меко попита тя.
– Кого?
– Бенлоис.
Магнетичният му поглед се зарея встрани.
– Няма да говорим за това. За нищо от него.
Сола се зае да сгъва най-грижливо горния край на одеялото.
– Аз не… не мога да се преструвам, че предишната нощ не се е случила.
– Ще се наложи.
– Убих двама мъже. – Вдигна очи към неговите, мигайки учестено. – Убих… две човешки същества. Господи…
Закри лицето си с ръце, мъчейки се да се овладее.
– Марисол… – Нещо изскърца, сякаш беше придърпал елегантния стол малко по-близо. – Скъпа, не бива да мислиш за това.
– Двама мъже…
– Животни – рязко каза той. – Животни, които заслужаваха нещо по-лошо. Всичките.
Сола свали ръце и изобщо не се изненада, когато видя, че изражението му е убийствено. Но тя не се боеше от него. Страхуваше се обаче от онова, което бе сторила.
– Образите… – Тя махна към главата си. – Не мога да си ги избия от…
– Потисни ги, скъпа. Просто забрави, че се е случило.
– Не мога. Никога. Трябва да се предам на полицията…
– Те се канеха да те убият. И смяташ ли, че ако бяха успели, щяха да изпитат и капка угризение? Уверявам те, че не.
– Вината беше моя. – Тя затвори очи. – Трябваше да знам, че Бенлоис ще си отмъсти. Просто не смятах, че ще вземе такива размери.
– Но, скъпа моя, ти си в безопасност…
– Колко?
– Моля?
– Колко… си убил? – Тя изпусна шумно дъха си. – И моля те, не се опитвай да се преструваш, че не си. Нали помниш, че видях лицето ти. Преди да я отмиеш.
Асейл извърна очи и избърса брадичката си, сякаш там все още имаше кръв.
– Марисол. Погреби го някъде много дълбоко… и не го закачай.
– Това ли е твоят начин да се справяш?
Асейл поклати глава; челюстите му бяха стиснати, устните – изтънели.
– Не. Спомням си всеки живот, който съм отнел. До последния.
– Значи, ненавиждаш онова, което си принуден да правиш?
Очите му, приковани в нейните, не трепваха.
– Не. Наслаждавам му се.
Сола потръпна. Да открие, че Асейл е убиец социопат, беше черешката на тортата.
Той се приведе към нея.
– Никога не съм убивал без причина, Марисол. Наслаждавам се на смъртта им, защото са си заслужавали онова, което ги е сполетяло.
– Значи, си защитавал другите.
– Не, аз съм бизнесмен. Освен ако някой не се изпречи на пътя ми, предпочитам да живея и да оставя другите да живеят. Но никой не може да ме мачка… нито ще допусна нещо да заплашва онези, които са мои.
Сола дълго го гледа… и той нито за миг не извърна очи.
– Мисля, че ти вярвам.
– И трябва.
– Но то си остава грях. – Тя си спомни всички молитви, които бе изрекла, и изведнъж почувства вина, каквато познаваше за първи път. – Давам си сметка, че в миналото съм правила престъпни неща… но никога не съм наранявала когото и да било, освен финансово. Което е достатъчно лошо, но поне не съм изгорила техните…
Асейл взе ръката ѝ в своята.
– Марисол. Погледни ме.
Мина известно време, преди тя да успее да го стори.
– Не знам как да живея със себе си. Наистина не знам.
* * *
Докато сърцето му се блъскаше в гърдите, Асейл си даде сметка, че не е бил прав. Беше предположил, че като спаси Марисол и се погрижи за Бенлоис, ще сложи край на тази ужасна глава от живота ѝ. След като веднъж се озовеше под негов контрол и той се погрижеше да я върне на баба ѝ, щеше да бъде отгърната нова страница.