Много часове съм се чудил колко скръб трябва да е донесъл на не едно поколение от моето семейство арогантният ни девиз, „Държим на верността“.
— Мисля, че трябва да решим един проблем, сър. Отказвам да приема, че съм нарушил клетвата си, когато ви попречих да хвърлите Нуманция в хаос. Нима офицерът не е длъжен да не допуска неговият старши да нарушава своята клетва? А вие се заклехте пред своя народ, пред мен и великите богове Умар, Айрису и Сайонджи никога да не се отнасяте към своите поданици с жестокост и презрение. Нали?
Лицето на императора почервеня и юмрукът му се стегна около чашата. Очаквах да се строши, но той се овладя с усилие, на устните му се появи усмивка, после се засмя — рязко и неискрено.
— Предполагам, че точно затова приятелите са толкова ужасно неприятни. Непрекъснато ти напомнят неща, които е… трудно да приемеш. Е, добре, Дамастес, мой… мой приятелю. Да кажем, че въпросът с клетвите и нарушенията им е приключил наравно. Сега ще те попитам отново. Готов ли си да се върнеш към клетвата си, към достойнството си, към достойнството на Нуманция, готов ли си да ми служиш отново? Готов ли си да помогнеш да си върнем подобаващото ни се място пред боговете, като най-добрата, най-облагодетелстваната нация на този свят? Да помогнеш да направим Нуманция още по-велика, така че другите страни и светове да гледат на нас с безпомощна завист? Да ми помогнеш да унищожа враговете на Нуманция… преди те да са ни унищожили безвъзвратно!
Думите му ме разтърсиха, разтърсиха целия ми свят и едва се сдържах да не падна на колене.
— Ако кажа „да“, сър… Какво да правя със сегашното си… затруднение?
Тенедос се усмихна. С усмивката, която толкова често бях виждал след трудна победа над упорит противник. Отново протегна ръка в небитието и дланта му се върна с нещо подобно на монета или амулет.
— Вземи — рече той и я хвърли към мен. Ако до този момент се бях съмнявал, че е реалност, а не сън, звънът на монетата на пода бе последното доказателство. Вдигнах я с неохота. Беше топла, но бързо изстина в шепата ми.
— Потъркай я, помисли за мен и ще изпратя магия, която ще ти помогне в бягството, което решиш, че е осъществимо — каза той. — Излезеш ли на свобода, вдигни я, докато се затопли, и тя ще ти покаже посоката. Следвай я, докато ме намериш.
Той стана.
— Спомни си добрите времена. Помниш ли какво беше да знаем, че сме центърът на света и че всички ни слушат? Че ни се подчиняват? Подчиняват ни се на драго сърце, защото ние бяхме сияйната светлина на вселената, пронизвахме с блясъка си сивия мрак на миналото. Време е да върнем онези дни. Ти и аз. Както беше и както ще бъде.
— Ти пак си с мен, Дамастес — добави той тихо. — Добре дошъл, приятелю.
И отново бях сам, загледан в стената на килията си.
Дълго се взирах в амулета, покрит със странни фигури — геометрия, неприсъща за този свят, и със знаци на някакъв също толкова неведом за мен език.
И тъй, император Тенедос бе решил, че ще се върна на негова страна, Великият съвет ме ухажваше, а аз увъртах.
В ума ми бавно се оформи една мисъл — не исках нито него, нито тях, нито желаех повече да бъда воин. Може би след време щях да се върна към призванието си, но не сега. Не и в тази бъркотия.
„Спомни си добрите времена“, бе казал императорът. Но не можех. Спомнях си бойни полета, осеяни с трупове, горящи градове, демони, разкъсващи воини, чиято смелост не представляваше нищо пред чудовищните им нокти. Спомнях си Амиел Калведон, издъхваща от стрелата в хълбока, издъхваща изпълнена с надежда за утрешния ден, издъхваща с бебето ми в утробата си. Спомнях си Алегрия, която искаше да се любим в мразовития кошмар на пътя северно от Джарра, и как след това тихо издъхна, със струйката кръв, процеждаща се от устните й.
Не. Не добри времена, а пропити от кръв кошмари.
Исках само да избягам някъде, където цари мир и покой, където никой не ще ми досажда и където не ще вдигна ръка срещу никого. Помислих си с тъга за кротките, мирни джунгли на Симабю, където почти не бях стъпвал от детството си — сега съжалявах ужасно, че изобщо ги бях напуснал.
Беше невъзможно да ги видя отново, разбира се, затова се постарах да се отърся от мисълта за тях.
Утеших се с това, че поне имаше възможност да се спася от мъстта на Съвета, ако им откажа. Магията на Тенедос щеше да помогне. А след това трябваше само да избягам от мъстта на най-могъщия магьосник на света.