Синаит започна отмерени движения с клонките, другите две я последваха с купите. По сигнал и трите хвърлиха вода, сол и клонки в мангалите. Тлеещите огньове лумнаха и в същия миг всички други мангали угаснаха.
Пълна тишина, пълен мрак.
И тогава от нашите редици и от града се надигна вой, вопъл на пълно отчаяние.
Газовите огньове на Никиас, огньовете, които му бяха дали името Града на светлините, угаснаха.
И се понесоха писъци. Според легендата, ако дадените от боговете огньове на Никиас угаснеха, Нуманция беше обречена.
Всичко бе потънало в мрак, в ужас и безнадеждност.
Офицери и сержанти, не по-малко уплашени от всички останали, зареваха да се запалят факлите и пламъците затрептяха по редиците ни.
Извиках на отделението тръбачи, сигналът проехтя в нощта и бойците ми тръгнаха напред. Отначало се движеха бавно, с неохота, после — все по-бързо. Дълго удържаните позиции падаха, враговете излизаха от тях, вдигнали високо ръце и с облещени от ужас очи.
Първата вълна се понесе напред, както бе заповядано, като подминаваше гнездата на съпротива. Втората и третата вълни настъпиха срещу тези последни опори и ги пометоха.
Движехме се бързо напред и нямах друг избор, освен да включа резервите си и настъплението да продължи. Изпратих конни вестоносци да изтеглят спешената кавалерия и да се върнат при конюшните. Вече се биехме по чисти улици, сред неразрушени сгради, и имаше място за конницата ми.
Изведнъж мракът посивя. Можех да виждам. Отпуснах се вяло в седлото; бях изгубил глас.
Но беше триумф. Владеехме повече от половината Никиас, а защитниците се бяха оттеглили в плътен кръг около самия център на града, дворците на властта, казармите и самия Имперски дворец, където беше Тенедос.
Заповядах настъплението да спре и първите ни четири редици да се укрепят.
Свалбард донесе чай, хляб и сирене.
Видях, че Синаит и Кимея бързат към мен, с угрижени, уплашени лица. Изпих чая и оставих храната. Умората ми беше изчезнала.
— Надига се заклинание — задъхано каза Синаит. — Голямо заклинание. Много голямо.
Умората ми бе изчезнала, защото знаех какво е това заклинание. Най-могъщото от всички заклинания, хвърляни някога в Нуманция. Онова, което Тенедос бе принудил своето кралство да понесе.
Беше магията, призовала чудовищния тъмен демон, унищожил Чардън Шир в неговия замък, ужасът, който по-късно той бе развихрил срещу майсирците и срещу самия Никиас. Заклинанието, което бях прекратил.
Точно в този момент Тенедос сключваше сделка с този демон, сделка за кръв и за смърт. Последния път, когато бе сключена тази сделка, в отплата трябваше да платят със смъртта си милиони майсирци и не по-малко нуманцийци.
Каква щеше да е цената на демона този път?
И докъде, колко дълго щеше да остави Тенедос този ужас да вилнее?
Имаше само един начин демонът да бъде спрян.
Очаквах Линърджис да започне да спори, че отново хуквам като идиот, но този път спорове нямаше. Той само ме изгледа странно, измърмори под нос нещо за прекъсната дълга връзка и каза, че ще направи лъжлива маневра където пожелая, за да ме прикрие.
Синаит заяви, че трябвало да дойде с мен, но отказах. Беше създала и обучила маговете ми и продължавах да смятам, че е малко по-голяма магьосница от Кимея. При неизбежно могъщата магия, която се очакваше, исках Синаит да остане с армията, за да може моментално да реагира на всичко, което последва.
Отведох Кимея настрана и й казах какво възнамерявам да направя.
— Добре — отвърна тя. — Щях да се ядосам, ако беше тръгнал без мен. Какви са шансовете ни?
— Сигурно седемдесет на трийсет, че ще се доберем до двореца, четиридесет на шейсет, че ще успеем да проникнем вътре… а оттам нататък Сайонджи държи заровете.
— Каква благородна реч — каза тя. — Направо ме кара да хукна презглава и да умра заради някого. Взимам Джакунс. Имаме да уреждаме с Тенедос много по-голяма сметка от теб.
— Не — отсякох. — Тук грешиш.
Озърнах се за Свалбард и видях, че идва към нас с Йонджи.
— Щом тръгваме срещу Тенедос, реших, че Йонджи трябва да е с нас — каза едрият мъжага.
И този път нямаше спорове. Йонджи беше с мен от самото начало, още в Кайт, с ясновидеца Тенедос.
— Десет от най-добрите ти мъже — казах му и той само кимна.
Измих се, почистих и наточих меча и камата си, уверих се, че леко излизат от ножниците, после излапах набързо храната, която вестоносецът бе донесъл от полевата трапезария. Със себе си взех само оръжията си и манерка с вода. Ако се забавехме за повече от ден, значи нямаше да сме успели.