Йонджи се върна с десет мъже.
— Създал съм корпус от тъпаци — гордо заяви той. — Всички идиоти поискаха да дойдат, въпреки че не им казах какво готвим, а само че със сигурност ще умрат.
Мъжете се ухилиха добродушно.
Накарах Кимея да вдигне Квадрата на мълчанието и им обясних задачата. Един от щурмоваците изръмжа:
— Бива. Време е да го пратим тоя шибан демон в ада, откъдето е дошъл.
— Да я свършим тая шибана война, че да се върнем и да поживеем и ние като хората — изсумтя друг.
Канехме се вече да тръгнем, когато притича Кутулу.
— Чух, че имате малко работа оттатък.
— Как пък го чу това?
— Спокойно де — отвърна той. — Никой освен мен не знае. А аз знам най-добрия път до Имперския дворец.
— Имаш толкова право да дойдеш с нас, колкото всеки друг. Не че си въобразявам, че може да те задържи нещо друго освен въже.
— Прав си, не може — отвърна той. — Трябва да платя един стар дълг.
И се засмя, доволен като дете на рождения си ден.
Казах на Линърджис къде искам да атакува, след като Кутулу ми показа маршрута си на картата. Наистина беше много практичен.
И тръгнахме, за да убием краля-демон.
Преминаването на все още разкъсаните вражески линии се оказа лесно. Продължихме на изток през грамади от трупове, горящи сгради и оцапани в сажди и кръв воини към река Латейн, към ръкава, течащ към Имперския дворец.
Намерихме канал, пълен с лодки — над петдесет. Избрах една с подходяща големина, работна лодка с малка каюта. Изглеждаше ужасно разнебитена, но поне нямаше да потъне прекалено бързо.
Качихме се, отвързахме я и се оставихме на течението да ни понесе надолу с бавни, безцелни завъртания, все едно че на борда и на кърмата няма никой.
Бреговете на този ръкав бяха великолепно място за езда преди девет години, под дървета и високи храсти — подобна на парк ивица, минаваща през правителствения квартал на Никиас.
Отдавна бяха престанали да я поддържат и дърветата бяха отсечени за огрев или за други цели. Човешки и животински трупове плуваха по течението, лежаха струпани по двата бряга и всичко наоколо в зноя вонеше на смърт.
Усещах пред себе си надигащата се тъмнина и натиск, както човек усеща гръмотевичната буря, преди да се разрази.
Блъснахме се в един полусрутен мост, бележещ предните ни линии, речният ръкав се ушири и се понесохме навътре във вражеския тил.
Няколко минути след това зад нас прозвучаха тръби и Линърджис започна прикриващата атака недалече от мястото, където бяхме преминали фронта.
Надникнах от каютата. Видях отпред извисяващите се бойници на Имперския дворец.
Канех се да скоча на брега с още двама мъже и да издърпаме лодката, но Кимея поклати глава, размаха много странно магическата си пръчка и зашепна. Течението отново ни завъртя, лениво, след това ни отнесе в крайбрежния храсталак и заседнахме — съвсем естествено, съвсем невинно.
Никой не наблюдаваше. Скочихме във водата, загазихме и изпълзяхме по брега. Имперският дворец беше съвсем близо.
Онези, които проектират градини за дворци, особено в смутни времена, обикновено попадат в интересен капан. Господарят, който ги е наел, обикновено иска укреплението му да е красиво, да е обкръжено с паркове и алеи. Но с всяко посадено дърво, с всеки изящно подрязан храст, с всяка градинка със скали и всяка статуя опасността за господаря и приближените му нараства, защото всичко гореспоменато може да предложи прикритие за врага.
Така беше и с Имперския дворец. Много добре помнех как в старите дни войниците мърмореха колко много патрули били необходими само защото императорът искал да има красиви градини. Помнех например една от тези градини, скрито и усамотено място, където тримата с Маран и Амиел за първи път правихме любов. И веднага се изругах наум, че се държа като пиян маймуняк.
Плъзнахме се безшумно през парка, като мъгла, движеща се между дърветата. Имаше стражи, но ги подминавахме; зейналите прозорци на палата бяха все по-близки.
На моста над рова имаше петима-шестима пазачи, с еднаквите и безизразни лица на „хомункули“. Ако успеехме да ги свалим, без да вдигнем шум, след няколко минути щяхме да сме вътре.