Откъснах замаяния си поглед от гледката, затичах към вратите в края на моста — Джакунс тичаше до мен — и рязко ги блъснах. Изсвистя стрела и се заби в корема на Джакунс, той се завъртя и падна, и вече бяхме само трима; една желязна топка изхвърча от ръката на Кутулу в лицето на стрелеца, после той го намушка в корема; продължихме бежешком по дългата извита рампа и най-сетне видяхме високите врати в края й.
Зад тях бяха натруфените императорски покои. Изритах с все сила и крилата се разтвориха с трясък, по-силен от воя на демона, беснеещ по улиците на Никиас.
Стаите бяха по-други. Бяха се преобразили. Стените изглеждаха извити, усукани като в криво огледало, мебелите — странно огънати, като разтопени.
Самият въздух трептеше като в мараня.
— Добре дошъл — стигна до ушите ми тихият глас на Тенедос. — Добре дошъл при смъртта, Дамастес.
Стоеше пред мен. Не както го бях видял последния път, а млад, жизнен, облечен в бронята си отпреди двайсет години, с меч в ръка.
— Слугата ти няма да ни притесни — чух въздишка до мен и Свалбард се свлече на пода. Кутулу стоеше като вкаменен от другата ми страна.
— Не съм склонен към романтика — каза Тенедос. — Но пожелах да те убия сам, лично. Магията ми ще помогне на моя приятел да довърши задачата, която трябваше да му поверя преди години, докато все още бях император.
— Да унищожи Никиас. За да мога да съградя отново и него, и хората му по образ и подобие, каквото аз желая — продължи Тенедос. — Да. Точно така. Това е краят, Дамастес. Краят за теб, но моята нишка, нишката на моя живот ще продължи до безкрай.
Яростта ми разби заклинанието, скочих напред със замах и мечът ми изсвистя в празното — Тенедос вече стоеше на пет стъпки встрани. Замахна и парирах, стоманата изкънтя в оръжието ми, за миг изпитах надежда, че все пак не е привидение, че е истински, че може да бъде ранен, че може да бъде убит.
— Империята ми вече ще е вечна, като мен — продължи той с насмешка. — Нищо не може да спре това. Никой вече не може да ме лиши от предопределеното ми.
— Някога почитах Сайонджи, но после разбрах, че мога да стана по-велик от нея, защото кой е изпратил на Колелото повече души от мен? Какво са боговете, ако не демони, успели да наложат своя култ и да извличат могъща сила от това почитание? Не е ли истина, че всички онези, които наричаме богове — Умар, Айрису, Сайонджи и всички други — някога са били простосмъртни, превърнали се в демони и после в богове? — той се засмя. — Сега аз ще бъда като тях, ще бъда по-велик от тях, защото зная какво искам, знам, че всичко, което съществува, е едно и че всичко, което има значение, е сила и власт, защото с власт и сила владеем огън и вода, земя и въздух, война и любов дори.
— Е, хайде, Дамастес — продължи той с някаква наслада в гласа. — Хайде, ела и се опитай да спасиш от мен своя свят.
Закрачих към него и привидението затрептя, и пред мен стояха четирима Тенедосовци, все едно че гледах в огледала.
Замахнах с меча и в този миг Кутулу се съживи, хвърли се напред да поеме удара, мечът се стрелна и излезе от тялото му и дребният мъж рухна на пода и се сгърчи.
Тенедос погледна трупа и сви пренебрежително устни.
— По-добър като шпионин, отколкото като воин. И преди всичко — най-обикновен неверен слуга, наказан заслужено. Хайде, Дамастес, сражавай се с нас… бий се с мен, защото кое от нас е истинско и кое — илюзия?
Замахнах срещу една от фигурите, тя отскочи, усетих болка в хълбока и видях блясъка на отдръпващата се стомана.
— Малко ужилване! — изсмя ми се Тенедос в лицето и замахнах към един от петимата Тенедосовци, отстъпих встрани и посякох към друг. Едно от привиденията отново посече към мен, парирах и усетих отпора на стоманата, бързо забих напред и по ръката на фигурата потече кръв.
— Добре — изръмжа през зъби Тенедос. — Забравих колко добър си с меча. Хайде тогава да си дадем още малко предимство.
Виденията отново потръпнаха и вече бяха девет.
— Нечестно ли, Дамастес? Защо не се оплачеш? Кажи нещо. Помоли се, призови боговете си, ако искаш. Може би те ще се намесят.
Изсмя се и смехът му отекна, после секна изведнъж.
— Дотук с игрите. Стига шегички. Създанието ми зове да го насоча какво да разруши и нямам повече време за теб.
— Сбогом, Дамастес а̀ Симабю — викна той. — Приеми ориста си и се надявай Сайонджи да те дари с друг живот, преди да съм готов да завладея и нейното кралство.