Колелата на количката бяха на болтове и се смъкнаха лесно. Вързах я здраво за една скоба, докато Якуб продължаваше да бъбри:
— Кротка речица, добра рекичка, но няма да рискуваме, а, не, не, няма да ги оставим хубавиците да плъзнат и да си играят игриците.
Дръпна въжето да се увери, че е стегнато здраво, и кимна доволен.
— Е, дали да не влезем вътре да закусим, войниче?
Усетих глад, но видях четирима от Гвардията на мира — крачеха смръщени из тълпата.
— Мм… не. Ял съм. Не съм гладен.
Якуб ме изгледа невярващо.
— Войник да не е гладен? Когато папото е без пари? — и се изкиска. — Ах, ах. Лошо ти става от люшкането, а?
Направих се на смутен, а той продължи:
— Един моряк ме научи: най-доброто било да вземеш мръвка сурово свинско, по-тлъстичко. Вържеш му конец, глътнеш го, прокараш го нагоре-надолу, избълваш всичко, дето е за бълване, и кой като тебе! Ама като усетиш нещо кръгло и рунтаво, гълташ бързо, щото е гъзът ти — и така се разсмя, че едва не падна през парапета. — Все едно де. Ще гледам да ти донеса някаква каша, хем и хубавиците ни ще пазиш.
И заситни към стълбата.
Нямах никакво намерение да ям пред гвардейците: не бях сигурен колко е добра маскировката ми или заклинанието. Никак не ми харесваше възможността да ме хванат, докато си дъвча собствения „белег“.
Придадох си по-враждебен вид, почти на разбойник, увих колана си около клетката, после я запънах с крак, сложих извадения меч в скута си, придърпах качулката над главата си и се престорих, че дремя.
Близо до кейовете имаше каменни стъпала, слизащи във водата. Бяха пълни с къпещи се под топлото обедно слънце. Имаше една много красива гола жена, с няколко години по-млада от мен — пазеше си стадото от едно момче и пет също толкова голи негови сестрички, не повече от десетгодишни: търкаха се с калъпи сапун и се плискаха. Жената имаше златна верижка на кръста и си спомних как преди много години, когато тръгвах с „Таулър“ към първото си назначение в Седемнадесети пиконосци, имаше едно младо момиче, което се къпеше със същата златна верижка и ми се беше усмихнало подканящо. Зачудих се дали не е същата жена, ухилих се на глупавия си романтизъм, но ми се искаше да е така и голямата й челяд да е знак, че е щастлива, а златната верижка — че нищо не й липсва.
От капитанския мостик изсвириха рогове и пътниците се струпаха по перилата, щом лопатите на голямото колело забиха в кипналата вода. Гледах ги, удивен от овехтелите им облекла, и за пореден път си дадох сметка за последствията от войната. Не бяха същите хора, които пътуваха едно време. Имаше пътуващи търговци, както и преди, но повечето от тези тук се придружаваха от охранници и възрастта им беше или младежка, или доста над средната, не обичайната възраст на мъже, избрали опасността за препитание.
Имаше група танцьорки за празненства, които си бърбореха за далечните градове на Нуманция, но копринените им рокли бяха поизтъркани и с кройка отпреди десет години. Малко бяха семействата, тръгнали на празнична разходка, било то богати или бедни. Видях селяци от Делтата, с изнурени от тежък труд лица; говореха тихо и угрижено за оризовата реколта и бедните пазари.
До обутите ми в сандали крака изскърцаха ботушите на двама стражи и ръката ми се стегна на дръжката на камата на Перак. Ако ме познаеха, щях да убия единия, да блъсна другия настрана и да скоча през борда, преди някой да успее да реагира.
— Хубави приятелки за компания, а? — чух гласа на единия.
Надявах се, че не очаква да се събудя и да му отговарям, и извадих късмет, когато другият каза:
— Е, него поне не го притесняват, нали?
Засмяха се и продължиха по пътя си. Отново задишах спокойно.
Насред реката, докато никой не ме гледаше, извадих амулета, който ми беше дал Тенедос. Подържах го за миг, усетих как се затопля и го метнах през борда.
Нека да ме види при рибите.
Гвардейците слязоха на втората ни спирка. Казах на Якуб, че от кашата, която ми донесе, съм се оправил, и че мисля вече да хапна малко по-стабилна храна.
Като на повечето речни кораби, и на този хранеха добре, особено пътници като нас, закупили превоз през цялата Делта. Бях си представял, че ще си порадвам душата с разни печени меса или може би с нещо пушено, но се нахвърлих на купищата пресни плодове и зеленчуци, особено на бобовете, приготвени по всевъзможни рецепти на богатата нуманцийска кухня. Тялото ми само си казваше какво иска и от какво има нужда. След като страстта ми към растящи зелени неща се засити, ми станаха интересни и месата.