Рибарите бяха младежи, всъщност още момчета, имаше и млади жени. Почти нищо не знаех за обичаите в Делтата, затова попитах един от моряците дали това е обичайно и ако е така, какво работят тукашните мъже?
Той ме изгледа, все едно че съм кръгъл идиот, после се озърна да се увери, че никой не вижда, че говори с презрения затворник, и рече:
— Мъжете им са тор… В Майсир, Камбиасо, Кайт… Да не би да сте забравили, че наскоро имаше война?
Благодарих му засрамено и се върнах на перилото. Забелязах, че израженията на рибарите не са никак дружелюбни — един дори се изплю, докато го подминавахме. С риск отново да ме нарекат глупак попитах Худа каква е цената на раците напоследък.
— Проклет да съм, ако знам. Да не мислиш, че Гвардията плаща?
Глупав въпрос наистина. Един мъж с меч плаща само когато той или офицерите му са хора на честта.
Видях Никиас още отдалече, по сиянието в нощното небе — все едно че беше лумнало в пламъци. Градът се осветява с природен газ, докарван по тръби от подземни залежи, и според легендата, когато Градът на светлините потъне в мрак, Нуманция ще загине.
Следващия следобед останахме на котва под града и предположих, че Съветът е наредил да ме докарат в Никиас под прикритието на нощта. Богове, от какво можеха да се боят? Не бях ли прокълнатият Първи трибун, намразен от всички почти колкото императора? Или нещата се бяха променили?
Вдигнахме котва, щом застъпи вечерната смяна на стражата, продължихме нагоре и малко преди разсъмване спряхме на кейовете на Никиас. Очакваше ни конна част гвардейци с четири черни коли с малки прозорчета, с каквито градската стража на Никиас превозва затворници.
— Вие ще се качите в едната — каза Каталка. — Ако някой дебне да ви отмъкне, няма да знае в коя сте.
Възхитих се на хитрия му план — оставаше да знае и че супа не се яде с вилица — и се качих в посочения ми впряг.
Присвих се до прозорчето и се затътрихме по утринните улици. Градът на светлините открай време се хвалеше с това, че никога не спи, но нещата се бяха променили. Малко хора се мяркаха навън, освен фенерджиите, които гасяха газовите дюзи, и тук-там по някой пияница и по някой ранобудник, тръгнал на работа. Дори пияниците обръщаха гръб, щом видеха униформите на Гвардията — копоите на Ерни си бяха спечелили точно тази репутация, която очаквах.
Никиас, някогашната бляскава метрополия от светлини и цветове, беше сив, уморен, мръсен. Войната… окупацията на Майсир… плячкосването на съкровищниците на Нуманция от крал Байран… а над всичко — терзаещото душите съзнание за пълния разгром, бяха променили столицата, която толкова много обичах.
Цели карета изглеждаха запустели, процъфтяващи доскоро квартали бяха запуснати и порутени.
Минахме покрай тухлените казарми, които помнех толкова добре. Бяха дом за Златните шлемове, ненужната и безполезна парадна част, която бях командвал някога. Бяха занемарени, с неокосени ливади, варта по стволовете на дърветата се лющеше, каменните алеи се бяха напукали. По прозорците се виждаха опънати простори със съхнещо пране, повече женски дрехи, после знак пред входа на казармата, с жълтото на Майсир върху нуманцийското синьо, с железен юмрук над него и девиз: ПАЗЕТЕ МИРА.
Не бях очаквал да заваря Никиас така, както го бях оставил, но реалността ме жегна и извърнах очи. Колата спря и вратата се отвори. Отвън стояха петдесетина гвардейци, с готови оръжия. Слязох и се огледах.
— Значи това ще е новият ми затвор?
— Не е задължително да го наричаме затвор — каза Каталка. — Просто място, където ще сте в безопасност, докато лордовете приключат с вас — довърши със злобна усмивка.
Отвърнах с искрена усмивка. И наистина ми беше смешно — не за Каталка, а за новия ми затвор. Мястото, което бях създал съвсем за други цели. Представляваше четириетажна кула с вътрешно укрепление, която бях избрал за сигурността на ясновидеца Тенедос още по време на въстанието на товиетите — самият аз се бях подслонил в него с бъдещата си съпруга Маран. По-късно се превърна в място за уединение на великия маг. Оттук бе призовал демоните, вдъхнали му кураж да започне гибелната война с Майсир.
И още веднъж си отбелязах наум как се въртят колелата…
Ескортираха ме до квартирата ми, горния етаж на външната кула — същата, която бе използвал императорът. Уведомиха ме, че към тази кула са назначени триста бойци от Гвардията на мира. С една-единствена задача — да ме пазят да не изляза.