Почитаемата мисис Джеймисън току-що си отиде и в процеса на нашия разговор тя ми предаде вестта, че е била посетена от лорд Молевърър, отколешен приятел на достопочтения й съпруг. Не ще ви бъде лесно да си представите какво е довело негова светлост в пределите на нашето малко градче. Целта била да се срещне с капитан Браун, с когото, както е видно, негова светлост се е познавал по време на „войните, увенчали ни със слава“, и който е имал привилегията да отклони смъртоносния удар, надвиснал над главата ма негова светлост, когато го грозяла голяма опасност, недалеч от нос Добра Надежда, неправилно назован така. Известна ви е липсата, на каквато и да е проява на невинно любопитство у нашата приятелка, почитаемата мисис Джеймисън, и следователно вие не бихте се учудили много, ако ви кажа, че тя съвсем не беше в състояние да ми разкрие точно естеството на въпросната опасност. Признавам, изпитвах силно желание да установя по какъв именно начин капитан Браун би могъл да приеме един толкова висок гост с оскъдните средства на своето домакинство; разбрах, че негова светлост се бил оттеглил в хотел „Ейнджъл“ да си почива и, нека се надяваме, да се ободри чрез сън, обаче той бил на трапезата на Браунови и двата дни, през които е почел Кранфорд с височайшето си присъствие. Мисис Джонсън, съпругата на любезния ни месар, ме уведоми, че мис Джеси е закупила едно агнешко бутче, но освен за тези не чух за никакви други приготовления, с които да удостоят с подходящ прием един толкова виден гост. Те може би са му предложили „пиршество на разума и излияния на душата“13; ние, които сме запознати с жалката липса на усет у капитан Браун към чистите извори на неосквернения английски език, можем само да го поздравим за това, че е имал възможност да усъвършенства естетичния си вкус, като води разговори с един изтънчен, изискан член на британската аристокрация. Но дали съществува човек напълно освободен от земни слабости?
Със същата поща получих писма и от мис Поул и мис Мати. Такава новина като посещението на лорд Молевърър не можеше да бъде отмината от моите кореспондентки в Кранфорд. За тях това беше голямо събитие. Мис Мати смирено се извиняваше, че пише едновременно със сестра си, която с много по-голямо умение може да опише честта, оказана на Кранфорд, но независимо от няколкото правописни грешки разказът на мис Мати ми даде най-добра представа за вълнението, предизвикано от посещението на негова светлост; защото освен с хората от „Ейнджъл“, семейство Браун, мисис Джеймисън и хлапето, което негова светлост наругал за това, че позволило мръсният обръч, който търкаляло, да се удари в аристократичните му крака, не чух негова светлост да е водил разговор с някой друг.
Следващото ми посещение в Кранфорд беше през лятото. От последния ми престой насам не се бяха случили нито раждания, нито смърт, нито женитби. Всички продължаваха да живеят в старите си къщи и да носят почти същите добре запазени старомодни дрехи. Най-голямото събитие за мис Дженкинс беше покупката й на нов килим за гостната. Каква работа ни се отвори един следобед, когато мис Мати и аз гонехме слънчевите лъчи, които падаха право върху килима през прозорците без транспаранти — постилахме вестници на тези места, — и пак се залавяхме за книгата или ръкоделието. Но ето! Само след четвърт час слънцето се беше вече придвижило и огряваше друго място, а ние отново коленичехме на пода, за да променим мястото на вестниците. Имахме си работа и цяла една сутрин в деня, в който мис Дженкинс имаше гости. По нейни указания изрязвахме и съшивахме парчета от вестници така, че да образуват малки пътечки до всеки стол, поставен на определеното за очакваните посетители място, за да не би те да замърсят с обувките си килима. А вие в Лондон правите ли пътечки от вестници, по които всеки един от гостите да стъпва?