Клеър отвори очи. Жълтият таван имаше кафеникав оттенък. Мекият килим беше влажен под гърба ѝ. Лежеше на пода. Главата ѝ бе положена на възглавница. Тенис обувките ѝ бяха свалени.
Тя седна.
Пол.
Той беше жив! Съпругът ѝ беше жив!
Клеър почувства неприятно главозамайване за миг, след което отново се върна рязко на земята. Главата ѝ се изпълни с въпроси. Защо Пол бе инсценирал смъртта си? Защо я беше заблудил? Кой му беше помогнал? Какво правеше в къщата на Фулър? Защо я бе ударил?
И къде беше сестра ѝ?
— Лидия? — едва успя да произнесе. Гърлото ѝ гореше. Изправи се с мъка. Започна да ѝ се гади, докато се тътреше към телевизора. Малка експлозия от болка опари бузата ѝ. — Лиди? — опита се да се провикне. Гласът ѝ все още беше дрезгав, но паниката ѝ помогна да изкрещи по-силно: — Лиди?
Нямаше отговор.
Клеър хукна по коридора към гаража. Отвори вратата. Видеокасетите. Веригите. Кръвта. Всичко си беше там, само Лидия я нямаше. Тя затвори вратата зад себе си и се върна на бегом по коридора. Провери в спалните, в банята, в кухнята. Паниката ѝ нарастваше с всяка следваща празна стая. Лидия я нямаше. Беше изчезнала. Някой я бе отвлякъл.
Пол я беше взел, точно както баща му бе взел Джулия.
Клеър се втурна към задната веранда. Огледа полето зад къщата. Прибяга до предната врата, сърцето ѝ блъскаше в гърдите като пневматичен чук. Идеше ѝ да пищи, да плаче и да ругае. Как се беше случило това отново? Защо бе изпуснала Лидия от погледа си?
Тѐслата все още стоеше паркирана на алеята. Дръжките на вратите се плъзнаха, когато Клеър приближи. Системата беше засякла ключа, който някак си се бе озовал в задния ѝ джоб. Нейната дамска чанта и тази на Лидия бяха оставени на предната седалка. Бърнърфона го нямаше. Дълъг, оранжев удължител се виеше от предната веранда до алеята и бе свързан с кабела, зареждащ тѐслата.
Вътре в къщата телефонът започна да звъни.
Клеър хукна към задната врата. Спря се на прага на кухнята. Искаше да влезе и да вдигне, но бе парализирана от страх. Просто се взираше в звънящия телефон. Той беше бял. Кабелът му висеше само на около метър от пода. Кухненският им телефон в къщата на „Булевард“ имаше кабел, който можеше да се опъне до килера, защото години наред той бе единственото място, където човек би могъл да разговаря в някакво уединение.
Лидия я нямаше. Пол я беше отвлякъл. Това се случваше. Клеър не можеше да го спре. Не можеше да се скрие в стаята си, да си сложи слушалките и да се преструва, че светът отвън все още се върти блажено около оста си.
Насили се да влезе в кухнята. Допря длан до телефона, ала не го вдигна. Усети студената пластмаса. Това беше здрав, стар телефон, който някога можеше да се вземе от „Съдърн Бел“. Вибрациите на металния звънец пълзяха по кожата ѝ.
Телефонният секретар беше изключен. Главата ѝ бе положена на възглавница. Обувките ѝ бяха свалени. Тѐслата се зареждаше.
Клеър знаеше чий глас ще чуе още преди да вдигне телефона.
— Добре ли си? — попита Пол.
— Къде е сестра ми?
— В безопасност. — Съпругът ѝ се подвоуми. — Добре ли си?
— Не, не съм добре, копеле мръ… — Гласът на Клеър се удави в думите. Изпадна в пристъп на кашлица, който ѝ докара достатъчно кръв, за да изпръска ръката си. Тя погледна червените струйки, набраздили бледата ѝ кожа.
— Това кръв ли е? — попита Пол.
Клеър започна да се озърта наоколо. В къщата ли беше съпругът ѝ? Навън ли стоеше?
— Погледни нагоре — каза ѝ той.
Тя изпълни нареждането.
— Малко по-наляво.
Клеър забеляза нещо на хладилника, което приличаше на ароматизатор за въздух. Върху тъмносива ваза бе гравирано стъбло с евкалиптови листа. Едно от листата беше издълбано до дъно, за да може да се сложи камера.
— Има още. В цялата къща — изрече Пол.
— В тази или в онази в Дънуди?
Съпругът ѝ не отговори, което бе достатъчно красноречиво. Той я наблюдаваше. Затова нямаше цветна папка с етикет с името на Клеър. Пол не беше наемал детективи, които да я следят веднъж годишно. Той я наблюдаваше всеки божи ден от нейния живот.
— Къде е Лидия? — попита тя.
— Обаждам ти се от комсат телефон със скрамблер. Знаеш ли какво е това?
— Защо ми е, мамка му, да знам какво е?
— Комсат е абревиатура на поредица от комуникационни сателити — обясни Пол, гласът му беше вбесяващо педантичен. — Телефонът прекарва разговорите през геостационарни сателити, а не през наземни клетъчни кули. Скрамблерът маскира номера и местоположението ми, което означава, че този разговор не може да се проследи от никого, дори и от АНС.
Клеър не го слушаше. Тя ловеше страничните шумове. Не ѝ трябваше АНС, за да разбере, че Пол се намира в движеща се кола. Можеше да чуе звука на вятъра и пътните шумове, които неизменно се прокрадваха, независимо колко скъпо беше превозното средство.