— Жива ли е? — попита.
Пол не отговори.
Сърцето ѝ се сви толкова силно, че едва успяваше да диша.
— Жива ли е Лидия?
— Да.
Клеър се вторачи в камерата.
— Дай ѝ телефона. Веднага.
— Не е налице.
— Ако я нараниш… — Усети как гърлото ѝ се стяга. Бе гледала филмите. Наясно беше какво може да се случи. — Моля те, не я наранявай.
— Няма да го сторя, Клеър. Знаеш, че никога не бих направил подобно нещо.
Най-накрая сълзите ѝ потекоха, защото за секунда, само за една-едничка секунда си бе позволила да му повярва.
— Веднага ми я дай, или ще се обадя на всяка проклета правозащитна агенция, която намеря в указателя.
Пол въздъхна. Познаваше тази въздишка. Така въздишаше, когато бе на път да ѝ даде онова, което тя искаше. Чу как колата отби. Долови някакъв звук от тършуване.
— Какво правиш?
— Каквото поиска. — Вратата на колата се отвори и затвори. Клеър чуваше други превозни средства да профучават наоколо. Навярно се намираше на магистрала „Атланта“. Колко време беше в безсъзнание? Колко далеч бе стигнал с Лидия?
— Баща ти е убил сестра ми — изрече тя.
Разнесе се скърцащ звук от отваряне на врата или багажник.
— Той е във видеото, нали? — Клеър чакаше. — Пол, кажи ми. Той е, нали?
— Да. Провери телефона — нареди ѝ съпругът ѝ.
— Какво?
— Телефона на Лидия. В дневната е. Включих го в зарядното, защото батерията беше почти изтощена.
— Господи. — Само Пол би отвлякъл някого и би заредил шибания му телефон.
Клеър остави слушалката на масата. Отиде в дневната, но вместо да потърси мобилния, огледа помещението. Друг ароматизатор стоеше върху фурнированата библиотека в цвят череша до входната врата. Как беше пропуснала това? Как беше пропуснала всичко това?
Телефонът на Лидия издаде писукащ звук. Пол го бе оставил на масата до дивана. На екрана се показа съобщение от непознат номер. Тя плъзна известието и на негово място се появи снимка на сестра ѝ.
Клеър проплака. Челото на Лидия кървеше. Едното ѝ око беше подуто и полузатворено. Лежеше на една страна в багажника на кола. Ръцете ѝ бяха вързани отпред. Изглеждаше ужасена, бясна и толкова сама.
Клеър погледна към камерата на библиотеката и се вторачи с цялата си омраза през жиците право в черната дупка, каквато представляваше сърцето на Пол.
— Ще те убия заради това. Не знам как, но ще те… — Нямаше представа какво щеше да прави. Погледна отново към снимката на Лидия. Всичко беше по нейна вина. Толкова пъти бе казала на сестра си да си тръгва, ала всъщност не го желаеше. Искаше тя да остане и да я пази, и в крайна сметка я поднесе на тепсия на Пол.
Чу някаква кола да отбива в алеята. Сърцето ѝ подскочи. Лидия. Той я връщаше обратно. Открехна входната врата. Шперплатът. Покрай ръба му се прокрадваше лъч светлина. Ако наклонеше глава, можеше да погледне навън през процепа.
Вместо съпруга си зърна кафява патрулна кола на шерифството. Видимостта не бе най-добрата. Предното стъкло беше тъмно заради насрещното следобедно слънце. Не можеше да види кой бе в автомобила. Шофьорът остана зад волана безкрайно дълго. Клеър усети как дишането ѝ се накъсва.
Най-сетне вратата се отвори. Един крак се подаде навън и стъпи на алеята. Съзря кожен каубойски ботуш с остър връх и тъмнокафяви панталони с жълти ивици отстрани. Две ръце се хванаха за вратата, за да може мъжът да излезе от колата. Постоя до нея за момент, беше с гръб към Клеър, докато се взираше в празния път. След това се завъртя.
Шериф Карл Хъкаби сложи своята шапка „Стетсън“ и тръгна по алеята. Спря се, за да огледа тѐслата. Забеляза кабела, който излизаше от автомобила, и проследи удължителя с очи до предната веранда на къщата.
Клеър се отдръпна от вратата, макар че нямаше никакъв шанс да бъде видяна. Хъкълбери бе по-стар и по-изгърбен, но все още поддържаше същия добре сресан мустак и прекалено дългите бакенбарди, които изглеждаха старомодни дори и през 90-те.
Вероятно беше в комбина с Пол. Почувства се отвратително, че мъжът, при когото родителите ѝ бяха отишли за помощ, бе същият, който ги разиграваше през всичките тези години.
Клеър се върна на бегом в кухнята. Преди да посегне към телефона, взе един малък нож от пода. Долепи слушалката до ухото си. Вдигна ножа, за да може Пол да го види.
— Ще му прережа гърлото, ако веднага не ми дадеш сестра ми.
— За какво говориш? — попита съпругът ѝ. — Чие гърло?
— Знаеш за кого… — Клеър млъкна. Може би не знаеше. Ако бе сложил камери около къщата, хората щяха да ги забележат. Той се интересуваше единствено от случващото се вътре.