— Клеър?
— Хъкаби. Тъкмо пристигна.
— Мамка му — измърмори Пол. — Отърви се от него, или никога няма да видиш Лидия.
Клеър не знаеше какво да направи.
— Обещай ми, че ще е добре.
— Обещавам. Не затваряй…
Тя затвори. Обърна се и се озова пред отворената кухненска врата. Пъхна ножа в задния си джоб, макар да нямаше абсолютно никаква представа какво смяташе да прави с него. Главата ѝ гъмжеше от откъслечни мисли, които не можеше да прогони. Защо Пол се преструваше, че е мъртъв? Защо бе отвлякъл Лидия? Какво искаше от нея?
— Здравейте? — Тежките стъпки на Хъкаби отекваха откъм предните стълби. — Има ли някой?
— Здрасти. — Гласът на Клеър беше дрезгав. Някъде от гърлото ѝ прииждаше кръв. Тя продължаваше да мисли за Лидия. Помъчи се да се успокои за доброто на сестра си.
— Госпожице Каръл… — Изражението на шерифа се промени, любопитството отстъпи място на зорка бдителност. — Какво търсите тук?
— Сега съм госпожа Скот — поправи го тя и изпита неприязън към името. — Тази къща принадлежеше на съпруга ми. Той почина наскоро и аз…
— Помислих си, че я претърсвате… — Хъкаби оглеждаше бъркотията, която Клеър бе създала в кухнята. Прибори, тенджери и тигани, пластмасови кутии и всичко друго, което се намираше в шкафчетата и чекмеджетата, беше на пода.
Шерифът вдигна крака си, бе стъпил върху парче стъкло от задната врата.
— Искате ли да ми кажете, какво наистина се случва тук?
Клеър започна да върти венчалната халка около пръста си. Опита се да говори по-авторитетно.
— Защо сте тук?
— Получих спешно обаждане, но бързо затвориха. — Той втъкна палци в колана си. — Вие ли бяхте?
— Набрах по погрешка. Исках да се свържа с „Информация“. — Тя потисна кашлицата си. — Съжалявам, че ви изгубих времето.
— Как се казва съпругът ви?
— Пол Скот. — Спомни си, че името в нотариалния акт беше различно. — Къщата се води на тръст на неговата адвокатска кантора. „Бъкминстър и Фулър“.
Шерифът кимна, ала не изглеждаше доволен.
— Като че ли е била запечатана за известно време.
— Познавахте ли съпруга ми?
— Познавах майка му и баща му. Добри хора.
Клеър не можеше да спре да върти венчалната си халка. И тогава погледна към ръката си, защото Змията ѝ я беше отнел. Как се бе озовала отново на пръста ѝ?
— Госпожо Скот?
Тя стисна ръце в юмруци. Искаше да свали пръстена и да го хвърли в кофата за боклук. Как беше успял Пол да ѝ върне халката? Защо я бе сложил на пръста ѝ? Защо беше свалил обувките ѝ? Защо бе оставил ключа за колата в джоба ѝ? Защо имаше шибана възглавница под главата ѝ, когато се събуди, след като той едва не ѝ беше светил маслото?
И къде, за бога, караше сестра ѝ?
— Какво е това? — Хъкаби докосна с ръка собствената си буза. — Изглежда, мястото ще посинее.
Клеър понечи да пипне бузата си, но побърза да прокара пръсти през косата си. Паниката заплашваше да я завладее. От усилията да осъзнае какво се бе случило и какво трябваше да направи, изпитваше физическа болка в черепа.
— Искате ли да седнете? — попита Хъкаби.
— Искам отговори. — Знаеше, че звучи като луда. — Свекър ми, Джералд Скот. Сигурен ли сте, че е мъртъв?
Шерифът я погледна учуден.
— Видях го със собствените си очи. Поне след случилото се.
Клеър също бе видяла Пол да умира със собствените си очи. Държала го беше в ръцете си. Видяла бе как животът си отива от тялото му.
След това видя как посегна и я фрасна в лицето.
Хъкаби облегна рамо на касата на вратата.
— Случва ли се нещо тук, за което трябва да знам?
Телефонът започна да звъни. Тя не се помръдна.
Шерифът пристъпи от крак на крак. Погледна към телефона, после пак към нея.
Пол нямаше да затвори. Звъненето продължи, докато звукът не се превърна в дяволско стържене.
Клеър вдигна слушалката и я затръшна.
Хъкаби изви една от рошавите си вежди. Мъжът, който двайсет и четири години беше настоявал, че красивата ѝ деветнайсетгодишна сестра просто бе обърнала гръб на семейството си и се бе присъединила към хипи комуна, изведнъж беше станал подозрителен.
Телефонът започна да звъни отново.
Клеър си представи как Пол седи в колата си отстрани на пътя, наблюдава всичко това и е направо бесен, че не изпълнява точно онова, което ѝ бе наредил.
Би трябвало да я познава по-добре.
Тя свали венчалната халка от пръста си. Сложи я пред камерата върху хладилника. Обърна се към шерифа.
— Знам какво се е случило с Джулия.
Хъкаби дишаше тежко, явно беше дългогодишен пушач, затова бе трудно да се прецени дали беше въздъхнал, или просто беше издишал по нормалния за него начин.