— Как татко се е сдобил с касетите?
Хъкаби сви рамене.
— Нямам представа.
— Не провери ли?
— Разбира се, че проверих. — Звучеше обиден, сякаш действително бе добър в работата си. — Но баща ти постоянно ходеше за зелен хайвер. Нямаше как да разбера къде не беше ударил на камък, а и не споделяше информацията си с мен.
— А и ти не го окуражаваше да го прави.
Шерифът отново сви рамене, все едно по-скоро искаше да каже „Имаше ли смисъл?“, отколкото „Съжалявам, че зарязах баща ти и той се самоуби“.
В крайна сметка и Хелън бе изоставила Сам. Бе лъгала нея и Лидия през всичките тези години. Съществуваше ли човек в живота на Клеър, който беше казвал истината? Дори Лидия я излъга за дъщеря си.
— Защо татко се е самоубил, преди да открие кой е убил Джулия? — попита тя.
— Оставил е касетата във видеото. Знаел е, че ще я намерим. Според мен тъкмо затова я е оставил и е имал право. Предадох я веднага на федералните. За по-малко от седмица те разкриха мъжа, убил сестра ти.
Клеър не напомни на шерифа, че семейството ѝ го молеше години наред да се обърне към ФБР.
— И никога не оповестихте публично какво се е случило с Джулия?
— Майка ти ме помоли да не го правя. Предполагам, че се е тревожила двете със сестра ти да не видите касетите. — Той погледна над рамото ѝ към дневната. — Навярно според нея е било по-добре никога да не разберете какво се е случило, отколкото да научите истината.
Клеър се зачуди дали майка ѝ е била права. След това си помисли колко различен щеше да бъде животът ѝ, ако знаеше, че Джулия вече я няма. Колко ли пъти се беше заключвала в кабинета си и бе плакала, когато поредното неидентифицирано тяло биваше намирано в района на Атънс? Колко случаи на изчезнали момичета я държаха будна нощем? Колко часове бе прекарала пред компютъра в търсене на култове, хипи комуни и въобще каквото и да било за изчезналата си сестра?
— Това е всичко, което знам. — Хъкаби пак пристъпи от крак на крак. — Надявам се да ти донесе някаква утеха.
— Както донесе на баща ми ли? — Клеър потисна желанието си да заяви на шерифа, че ако си бе свършил шибаната работа, Сам Каръл можеше да е още жив.
— Както и да е. — Хъкаби отново огледа кухнята. — Казах ти каквото искаше да знаеш. Ти ще ми обясниш ли защо стоиш насред тази бъркотия с нож в задния си джоб?
— Не, няма. — Клеър не беше приключила с въпросите. Остана още нещо, за което възнамеряваше да пита, макар дълбоко в себе си да усещаше, че вече знае отговора. Пол си имаше ментор, човек, който лично се бе уверил, че „Куин + Скот“ ще изскочи в стратосферата, човек, който летеше с чартърни полети и отсядаше в скъпи хотели благодарение на черната кредитна карта54 на Пол. Тя винаги беше смятала часовете, прекарани в игра на голф, частните телефонни разговори и следобедите в клуба за израз на стремежа на съпруга ѝ да направи конгресмена щастлив, но сега разбираше, че връзката им бе много по-дълбока.
Попита шерифа:
— Кой беше твоят приятел във ФБР?
— Какво значение има?
— Джони Джаксън, нали? — Клеър знаеше добре биографията му. Бе присъствала на достатъчно досадни представяния по време на безбройни благотворителни събития, на които сервираха пиле с вкус на гума. Преди да влезе в политиката, конгресмен Джони Джаксън е бил агент на ФБР. Той беше осигурявал на „Куин + Скот“ държавни поръчки за милиони, понякога за милиарди долари. Той бе изпратил капитан Джейкъб Мейхю в къщата им в Дънуди, за да разследва обира в деня на погребението на Пол. А вероятно и агент Фред Нолан, за да разклати решетките на клетката на госпожа Скот.
Джаксън беше често срещана фамилия, толкова често, че Клеър не бе направила връзка между името върху надгробния камък на мъртвата си свекърва и щедрия благотворител на Пол.
Досега.
— Той е вуйчо на съпруга ми — каза тя на шерифа.
Хъкаби кимна.
— Работеше в някакъв специален екип в Атланта.
— Помагал ли е някога на Пол да се измъкне от неприятности?
Шерифът кимна отново, ала не даде допълнителни обяснения. Навярно просто не искаше да говори лошо за мъртвите. Трябваше ли да му разкрие, че Пол е жив? Че беше отвлякъл сестра ѝ?
Телефонът пак започна да звъни.
Клеър не помръдна, но заяви:
— Трябва да вдигна.
— Сигурна ли си, че не искаш да ми кажеш нещо?
— Абсолютно.
Хъкаби бръкна в джоба на ризата си и извади визитка.
— Мобилният ми телефон е на гърба. — Остави картичката на кухненската маса, след което я чукна веднъж с пръст, преди да си тръгне.
Телефонът продължи да звъни. Клеър броеше секундите, чакайки да чуе отварянето и затварянето на вратата на колата на шерифа, запалването на двигателя, стърженето на гумите върху алеята, докато се връщаше на главния път.