— Можеш ли да го вземеш обратно? — попита той. Говореше отсечено. Представяше си го как свива и отпуска юмруци, обичайният знак, че думите ѝ са попаднали право в целта. През всичките години на брака им никога не се беше страхувала, че съпругът ѝ ще използва тези юмруци върху нея.
А сега бе изправена пред реалната опасност да ги използва върху Лидия.
— Обещай ми, че няма да нараниш сестра ми. Моля те.
— Искам ключодържателя. — От стаената в тона му заплаха лъхаше мъртвешка тишина. — Трябва да ми го върнеш.
— Добре, но… — Клеър започна да бръщолеви. — Детективът, Реймън. Не го ли познаваш? Някой ти е помогнал да планираш онова, което се случи в уличката. Имаше парамедици, полицаи, детективи…
— Знам кой беше там.
Тя бе наясно, че знае, тъй като беше заедно с нея. Колко дълго се бе преструвал на мъртъв? Поне пет минути, след което парамедиците бяха метнали одеяло отгоре му и това бе последният път, в който беше видяла съпруга си.
— Ерик Реймън е детективът, водещ разследването — каза Клеър. — Не можеш ли да му се обадиш?
Пол не отговори, ала усещаше гнева му, сякаш стоеше пред нея.
Тя пробва отново:
— Кой ти помогна да осъществиш всичко това? Не можа ли…
— Искам да ме слушаш много внимателно. Слушаш ли ме?
— Да.
— Има камери в цялата къща. Някои можеш да откриеш, други — не. Телефонът на Лидия се подслушва. Този, от който говориш, също. Ще ти се обаждам на него на всеки двайсет минути през следващите два часа. Това ще ми позволи да стигна достатъчно далеч, за да се уверя, че съм в безопасност, а и ще те задържи там, докато не реша какво трябва да направиш после.
— Защо, Пол? — Клеър не питаше само за случващото се в момента. Питаше за всичко случило се преди. — Баща ти е убил сестра ми. Гледах касетата. Знам какво ѝ е причинил… — Гласът ѝ я предаде. Имаше чувството, че и сърцето ѝ е на път да стори същото. — Не… — Опита се да надмогне агонията. — Не разбирам.
— Толкова много съжалявам. — Гласът му беше изпълнен с емоции. — Можем да се справим с това. Ще се справим.
Клеър затвори очи. Пол се мъчеше да я утеши. Ужасното беше, че тя наистина търсеше утеха. Помнеше чувството, когато се събуди в дневната и осъзна, че е жив. Нейният съпруг. Нейният шампион. Той щеше да направи така, че всичко това да изчезне.
— Не съм убил никоя от тях. — Звучеше толкова уязвим. — Кълна ти се.
Клеър сложи ръка на устата си, за да не може да говори. Искаше ѝ се да му повярва. Отчаяно се нуждаеше да му повярва.
— Дори не знаех с какво се занимава татко преди катастрофата. Докато не отидох в хамбара и не намерих всички тези… неща.
Тя захапа юмрука си, за да не изпищи. От неговата уста всичко звучеше много логично.
— Просто бях едно хлапе, дето трябваше да се справя самò. Налагаше се да платя таксата за академията. Да мисля за колежа. Парите бяха добри, Клеър. Единственото, което се искаше от мен, беше да правя копия и да ги разпращам.
Клеър не можеше да диша. Тя бе харчила тези пари. Бе носила бижута, дрехи и обувки, платени с кръвта и страданията на клетите момичета.
— Кълна ти се. Само се стараех да си изкарвам прехраната.
Не можеше да продължава така. Толкова близо беше до това да се пречупи, че почти почувства как започва да се огъва.
— Клеър?
— Филмите на компютъра ти не бяха стари — отбеляза тя.
— Така е. — Пол замълча за известно време и Клеър се запита дали не се мъчи да измисли лъжа, или вече я беше съчинил, но правеше паузата, за да произведе допълнителен ефект. — Бях разпространител. Никога не съм участвал.
Бореше се с желанието си да му повярва, да се хване за тази малка частица човечност у него.
— Кой е маскираният?
— Просто един тип.
Просто един тип.
— Той не трябва да те притеснява. — Пол звучеше така, все едно говореше за някой задник в службата. — В безопасност си, Клеър. Винаги си била.
Тя игнорира утешителните му думи, защото алтернативата беше да му повярва.
— Какво има на флашката?
Той отново замлъкна.
— Забрави ли кой ти подари този обърнски ключодържател, Пол? Знам, че има флашка в пластмасовия медальон, и знам, че си я искаш обратно, понеже на нея си качил нещо, което трябва да бъде съхранено на всяка цена.
Съпругът ѝ продължи да мълчи.
— Защо? — Не можеше да престане да задава този въпрос. — Защо?
— Опитвах се да те предпазя.
— Това някаква тъпа шега ли е?