— Планът трябва да продължи да се изпълнява. Има неща, които не могат да бъдат спрени. Направих всичко по силите си да те държа настрана. Онова, което се случи в уличката с онзи тип… сантименталностите бяха истински, Клеър. Знаеш, че бих дал живота си, за да те защитя. Защо смяташ, че още съм тук? Ти си всичко за мен.
Тя поклати глава. Чувстваше се замаяна от всевъзможните му обяснения.
— Хората, които участват в това нещо, не са приятни. Те разполагат с власт. Имат много пари и влияние.
— Политическо влияние.
Пол издаде звук на изненада.
— Винаги си била адски умна.
Клеър не искаше повече да е умна. Искаше да може да контролира събитията.
— Сега е твой ред да ме слушаш. Слушаш ли ме?
— Да.
— Ако нараниш Лидия, ще те преследвам до дупка и ще те заровя в шибаната земя. Разбра ли ме?
— Боже, обичам те, като говориш така.
Телефонът изпука. Съпругът ѝ бе прекратил разговора.
Тринайсета глава
Лидия се взираше в тъмнината в багажника и слушаше бученето на гумите върху асфалта. Вече беше опитала всички неща, които можеха да се направят, ако някога се заключиш в багажник. Очевидно Пол също се бе сетил за тях. Имаше метални капаци, захванати с болтове зад задните светлини, така че да не успее Лидия да ги избута и да си промуши ръката, за да помаха на преминаващите превозни средства. Резето за отваряне отвътре беше свалено. Още един дебел метален капак преграждаше достъпа до задните седалки, да не може да ги изрита и да се измъкне. Напълно убедена бе, че багажникът беше шумоизолиран. Не вярваше Пол да го е тапицирал за нейно удобство.
Очевидно тази кола беше предназначена за затваряне на хора.
Лидия чуваше как похитителят ѝ говори от шофьорското място по телефона. Можеше да различи само няколко думи и нито една не ѝ вършеше работа — да, не, добре. Тонът на Пол беше рязък, затова предположи, че не разговаря с Клеър. Гласът му беше различен, ако говореше със сестра ѝ. Почувства се ужасно, защото Клеър бе права за едно: той съзнателно ѝ беше показал тъмната си страна.
Лидия можеше да я съзре, когато отвори багажника, за да ѝ направи снимка. Наблюдава го как включваше и изключваше тъмнината в себе си, все едно беше крушка. В един момент казваше на Клеър да отиде да вдигне телефона ѝ, а в следващия лицето му бе станало толкова заплашително, че тя се уплаши да не изгуби контрол над пикочния си мехур.
Пол се беше пресегнал в багажника и бе сграбчил лицето ѝ с такава злост, та усети как костите ѝ се раздробяват.
— Само да си посмяла да гъкнеш и ще ти сторя онова, което баща ми стори на Джулия.
Лидия се тресеше толкова силно, след като Пол затвори багажника, че зъбите ѝ тракаха.
Превъртя се по гръб, за да облекчи част от напрежението в рамото. Ръцете и краката ѝ бяха вързани с миши опашки, но все още можеше да се движи, ако го правеше внимателно. Кръвта от раната на челото ѝ бе засъхнала. От подутото ѝ око се стичаха сълзи. Туптенето в главата ѝ се беше превърнало в тъпа болка.
Пол я бе ударил с нещо тежко и масивно в къщата на Фулър. Не беше сигурна какво бе използвал, ала усети, все едно някой блъска черепа ѝ с ковашки чук. Дори не го чу да приближава. Както стоеше в кухнята с отворена уста, готова да каже името си на оператора на 911, изведнъж пред очите ѝ се появиха звезди. Буквално. Лидия се беше почувствала като анимационен герой. Залиташе напред-назад. Опита се да се подпре на масата. Тогава Пол я бе ударил още веднъж и още веднъж, докато не се строполи на пода.
Беше съумяла да извика „Не“, преди да изпадне в безсъзнание. Очевидно това не бе достатъчно, за да предупреди Клеър. Или може би беше успяла, но сестра ѝ не бе могла да реагира. Лидия се съмняваше Клеър да е в състояние да се изправи срещу Пол. Както не можеше да си представи малката ѝ сестра да разбива коляното на своята тенис партньорка.
Предположи, че Клеър си задава същите въпроси, които се въртяха в нейната глава: Защо Пол беше инсценирал смъртта си? Защо бе отвлякъл Лидия? Какво искаше от тях?
Не желаеше да задълбава в последния въпрос, понеже явно Пол Скот беше обсебен от сестрите Каръл. Баща му бе отвлякъл и убил по брутален начин най-голямата. Самият той се беше оженил за малката. А сега Лидия се намираше в багажника на колата му, който, по всичко личеше, предварително беше приготвен за целта.
Наистина ли Пол имаше намерение да ѝ причини същите неща, които бяха сторени на Джулия? Наистина ли щеше да я убие и да я изнасили, докато умира?
Джулия. Бликащата ѝ от енергия голяма сестра. Най-добрата ѝ приятелка. Тя пищи, когато мачетето се врязва между врата и рамото ѝ. Гърчи се, а бащата на Пол я разкъсва.