Горчилка изгори устата ѝ. Обърна глава и се изплю. Миризмата беше ужасна в затвореното пространство. Премести се към задната част на багажника, за да я избегне. Усещаше стомаха си празен. Не бе в състояние да заличи образа на Джулия от съзнанието си.
От устата ѝ се изплъзна един хлип. Можеше да се справи с надигащото се гадене, но мъката щеше да я убие, преди Пол да има тази възможност. Джулия. Невинната ѝ, измъчена сестра. Касетите бяха общо шест, което означаваше, че бащата на Пол се беше позабавлявал с нея. Била е съвсем сама в онзи хамбар, чакала го е, страхувала се е от завръщането му до сетните мигове от живота си.
Джулия гледаше в камерата, докато умираше. Беше се взряла право в обектива, право в сърцето на Лидия, и бе изрекла безмълвно думата „Помощ“.
Стисна здраво очи. Даде воля на чувствата си. Трябваше да бъде по-мила с Дий по телефона тази сутрин. Трябваше да се обади на Рик, за да му каже, че го обича, вместо да му праща съобщение, че ще му обясни всичко по-късно. И Клеър. Трябваше да ѝ каже, че ѝ прощава, защото Пол не беше човешко същество. Той бе някакво ужасно отклонение от нормалното, способен на неописуеми неща.
Лидия се пребори с още един хлип. Не можеше да си позволи да се отпуска. Трябваше да бъде силна за онова, което предстоеше, понеже Пол имаше план. Той винаги имаше план.
Тя също имаше. Непрестанно движеше ръцете и краката си, за да се увери, че кръвообращението ѝ е достатъчно добро и разумът достатъчно бистър, тъй като рано или късно Пол щеше да отвори багажника отново. Беше по-тежка от него. Той трябваше да среже мишите опашки, за да може тя да излезе от колата. Това щеше да е единствената ѝ възможност да го спре.
Продължи да преповтаря стъпките в ума си: в началото ще се прави на объркана. Това ще осигури време очите ѝ да привикнат към светлината. След това ще крета едва и ще се преструва, че я боли, което няма да е кой знае колко трудно. Ще изглежда, сякаш има нужда от помощ, и Пол нетърпеливо ще я бутне, блъсне или срита и тогава ще съсредоточи цялата си тежест в рамото и ще го удари с всичка сила във врата.
Нямаше да използва юмрук, защото кокалчетата ѝ можеха да рикошират от плътта му. Щеше да изпъне ръка и да вкара в действие ципата между палеца и показалеца, оформяйки дъга, която да се вреже в основата на адамовата му ябълка.
Мисълта за това как гръклянът му изхрущява беше единственото, което я държеше.
Лидия си пое няколко пъти дълбоко въздух и го изпусна. Не преставаше да движи ръцете и краката си. Сви колене и разтегна глезените. Размърда рамене. Планът ѝ помогна да потисне паниката и да я сведе до обикновено притеснение.
Двигателят превключи на друга скорост. Пол слизаше от магистралата. Усещаше, че колата забавя ход. Присветна червена светлина около металните капаци, а след това и жълта, когато беше активиран мигачът.
Лидия се търкулна по гръб. Толкова пъти превъртя плана в главата си, че можеше да усети как гръклянът на Пол хрущи под ръката ѝ. Нямаше как да прецени колко време беше минало, откакто я натика в багажника. Пробва да брои минутите от момента, в който ѝ направи снимка, ала постоянно се объркваше. Паниката беше виновна за това. Най-важното, което трябваше да стори, докато чака, бе да мисли за нещо различно от най-лошите възможни изходи от ситуацията.
Опита да се вкопчи в спомени, които не включваха Пол Скот. Както и Дий, и Рик, защото мислите за детето и любовника ѝ в този мрачен капан щяха да я тласнат по пътека, от която връщане нямаше.
Трябваше да се разрови в паметта си години назад, за да си спомни нещо, в което Пол не бе намесен, тъй като, дори и отсъстващ, той доста дълго представляваше огромна част от живота ѝ. Лидия беше на двайсет и една, когато Клеър го срещна в часовете по математика по програмата „Мат Лаб“. Два месеца по-късно успя да я откъсне от семейството ѝ. Винаги беше винила него за най-черните дни на наркоманията си, но още преди това толкова бе затънала в саморазруха, че единствените останали ѝ спомени бяха кошмарни.
Октомври 1991-ва.
„Нирвана“ свиреха в 40 Уот Клъб в центъра на Атънс. Лидия се измъкна през прозореца на стаята си, макар че никой нямаше да забележи даже да бе минала през предната врата. Пое натам заедно с приятелката си Лий, като остави зад гърба си всичкото страдание и дълбокото отчаяние, наслоили се в къщата на „Булевард“.
Джулия я нямаше от седем месеца. Истинско мъчение беше да си стои у дома. Когато родителите ѝ не си крещяха един на друг, бяха така сломени духом, че да се намираш близо до тях бе все едно да се натрапваш в личната им трагедия. Клеър се беше потопила толкова навътре в себе си, та понякога минаваха десетина минути, преди да разбереш, че е в същата стая.