Лидия от своя страна се бе потопила в хапчета, дози на прах и възрастни мъже, които нямаха работа около момичета на нейната възраст.
Тя обожаваше Джулия. Сестра ѝ беше готина, весела, пряма и я покриваше, ако решеше да наруши вечерния си час, но вече бе мъртва. Знаеше го, както знаеше, че слънцето ще изгрее на следващия ден. Беше приела смъртта ѝ преди всички други в семейството. Знаеше, че никога няма да се завърне, и използваше това като оправдание, за да пие повече, да смърка повече, да се чука повече, да яде повече, повече, повече, повече. Не можеше да се спре, не искаше да се спре, и поради тази причина след концерта на „Нирвана“ остана напълно безучастна, когато всички започнаха да спорят дали изпълнението е било страхотно, или пълна скръб.
Бандата беше мъртвопияна. Цареше дисхармония. Кобейн се впусна в минибунт, изтръгвайки видеостената над себе си. Публиката откачи. Хукна да се качва на сцената. Най-накрая музикантите хвърлиха инструментите върху съсипаните барабани и си тръгнаха.
Лидия не помнеше нищо от това. По време на концерта беше толкова дрогирана, че дори не беше сигурна дали бе успяла да стигне до клуба. На следващата сутрин се събуди в Алеята, на доста пресечки от „40 Уот“, което беше необяснимо, докато не се изправи и не усети влажната лепкавина между краката си.
Имаше синини по бедрата. Чувстваше се протрита отвътре. Имаше порезна рана на тила. Кожа под ноктите. Нечия чужда кожа. Устните я боляха. Челюстта я болеше. Всичко я болеше, докато не намери някакъв тип да товари някакво оборудване в багажника на микробус, който ѝ даде да смръкне една доза, а тя му направи чекия и се прибра навреме у дома, за да отнесе виковете на родителите си — не заради това, че беше скитала цяла вечер, а че не се бе върнала да заведе Клеър на училище.
Малката ѝ сестра беше на четиринайсет години. Можеше сама да ходи на училище. Бе толкова близо до къщата им на „Булевард“, че се чуваше звънецът в края на часовете. Но тогава целият гняв на родителите ѝ беше породен от това, че не се бе погрижила за единствената останала ѝ сестра. Даваше лош пример на Клеър. Не прекарваше достатъчно време с Клеър. Трябваше да се опита да прави повече неща с Клеър.
Това я караше да се чувства виновна, а когато не се чувстваше виновна, се чувстваше обидена и изпълнена с негодувание.
Може би поради тази причина Клеър беше усъвършенствала изкуството на невидимостта. Бе един вид форма на самосъхранение. Няма как да негодуваш срещу онова, което не можеш да видиш. Тя беше изключително тиха, ала забелязваше всичко. Очите ѝ проследяваха света, все едно бе книга, написана на език, който не разбираше. Не приличаше на боязлива, но единият ѝ крак винаги беше навън. Ако ситуацията станеше прекалено трудна или прекалено напечена, просто изчезваше.
Точно така бе постъпила преди осемнайсет години, когато Лидия ѝ каза за Пол. Вместо да се изправи пред истината, Клеър беше поела по лесния път и изчезна от живота на сестра си. Смени си телефонния номер. Не отговаряше на писмата ѝ. Дори си намери нов апартамент, за да я изтрие напълно от живота си.
Може би затова Лидия не беше способна да ѝ прости.
Защото всъщност нищо не се бе променило през последните осемнайсет години. Независимо от наперените приказки на Клеър — привидно искрените ѝ извинения и прями изповеди, — тя все още беше с единия крак навън. Единствената причина, поради която ѝ се обади миналата вечер, бяха лъжите на Пол, които бе започнала да разкрива и с които не можеше да се справи сама. Каза го тази сутрин — искаше по-голямата ѝ сестра да оправи нещата.
Какво щеше да стори Клеър сега? След като Лидия бе отвлечена, вече нямаше на кого да се обади. На Хелън не можеше да се уповава. Хъкаби беше безполезен. Адам Куин вероятно бе в комбина с Пол. Не биваше да се обръща към полицията, защото нямаше представа кой беше замесен. Трябваше да разчита само на себе си, но какво можеше да направи? Тя беше държанка, която не бе в състояние да издържа.
Колата забави ход отново. Лидия усети как асфалтът се смени с чакъл. Разпери лакти, да не се подмята насам-натам в багажника. Някаква голяма дупка я запрати в ламарината. Раната на челото ѝ се отвори. Запремигва, за да прогони кръвта от очите си.
Бореше се с лошите мисли, които препускаха в главата ѝ. В един миг се отказа да се бори, защото какъв беше смисълът? Вече не ставаше въпрос за непреодолян разрив между нея и Клеър. А за живот или смърт.
За нейния живот.
Или за вероятната ѝ смърт.
Спирачките изскърцаха, когато колата спря. Двигателят работеше на празен ход.
Лидия се стегна в очакване на отварянето на багажника. Никой не знаеше къде се намира. Никой дори не знаеше, че е отвлечена. Ако разчиташе само на Клеър, нямаше да се измъкне жива.