Нещата винаги бяха стояли по този начин — преди Пол, даже преди Джулия.
Клеър правеше избор, а Лидия плащаше за него.
Четиринайсета глава
Клеър чу изпукване, когато Пол затвори телефона. Остави слушалката на апарата. Отиде и седна на задната веранда. До крака ѝ имаше бележник и химикал, но се беше отказала да прави списък на въпросите си, понеже съпругът ѝ даде да се разбере, че няма да отговаря на никой от тях. Като позвъни, изчака да чуе гласа ѝ, после затвори и таймерът се занули за още двайсет минути до следващото му обаждане.
Досега беше звънил три пъти, което значеше, че Клеър бе изгубила цял час, обзета от вцепенение. Лидия беше в смъртна опасност. Животът ѝ зависеше от нея. Пол все още шофираше, това ставаше ясно всеки път, в който се обадеше, така че можеше да приеме, че сестра ѝ продължаваше да е в багажника. Дали обаче означаваше, че е добре, беше спорно, защото рано или късно Пол щеше да стигне до мястото, към което се бе отправил.
Клеър нямаше представа как да постъпи. Тя бе ефикасна в бързите, спонтанни действия, но съставянето на стратегии не беше от силните ѝ страни. Пол бе онзи, който виждаше и претегляше от всички ъгли. Преди това се уповаваше на Лидия, а преди нея баща ѝ просто се появяваше и оправяше нещата.
Никой не би могъл да разреши този проблем вместо нея. Нямаше на кого да се обади, което я натъжи, поне към майка си би трябвало да може да се обърне, ала Хелън бе дала ясно да се разбере още преди доста време, че не бива да се разчита на нея. Беше крила истината за Джулия почти деветнайсет години. Тя можеше да прекрати страданията на Клеър, но бе избрала да не го прави, вероятно защото не искаше да се разправя с емоционален срив.
Клеър погледна надолу към пръстта между краката ѝ. Остави ума си да препуска на свобода с надеждата, че някак си ще попадне на решението.
Осуетеният обир по време на погребението. Беше сигурна, че това бяха хора на Пол, на които им бе платено да нахлуят в къщата в Дънуди. Изглежда, търсеха ключодържателя. Може би конгресмен Джони Джаксън беше изпратил капитан Мейхю по същата причина. Или агент Нолан. Или и двамата, което би обяснило защо се държаха като некастрирани котараци един с друг.
За Пол ли работеше Джони Джаксън, или против него?
Навярно отговорът се криеше в USB драйва в ключодържателя. Проклетото нещо беше в дамската ѝ чанта по време на погребението. Тя бе сменила аксесоара, който беше носила в деня на убийството, с черна чанта и бе хвърлила ключовете на Пол в нея, защото беше по-лесно, отколкото да слезе долу и да ги остави на малката му, надписана кукичка в антрето.
Вече знаеше какво бяха дирили крадците, но нямаше представа как това би помогнало на Лидия.
— Мисли — скастри се Клеър. — Трябва да мислиш.
Оставаше още един час, преди Пол да ѝ разкрие плана си за вземане на USB драйва. Първият ѝ порив беше да се обади на Адам Куин и да му каже, че се нуждае от ключодържателя, но ако съпругът ѝ наистина подслушваше всички телефони, щеше да се издаде, че флашката не е при уликите в полицейския участък.
И ако той разбереше, че исканото от него не е и у Клеър, нямаше да има причина да държи Лидия жива.
Пол трябваше да вярва, че USB драйвът е у ченгетата. Така тя щеше да спечели малко време, ала не знаеше точно колко. Можеше да се престори, че се обажда на Реймън, или дори че отива в полицейския участък, щеше обаче да дойде момент, в който Пол да поиска да научи защо тъпче на едно място.
Съществуваше реалната опасност протакането и провалът ѝ да нанесат сериозна вреда на Лидия. А много добре знаеше от видеата, че имаше неща, дето един мъж можеше да направи на една жена, които нямаше да я убият, но щяха да я накарат да пожелае смъртта.
Дали Пол казваше истината за ролята си във филмите? Щеше да е пълна глупачка, ако повярваше на думите му на сляпо. Все пак бе някаква утеха за нея, че съпругът ѝ не беше мъжът с маската. Издайническите бенки под лявата плешка бяха запазената му марка. Но някой беше стоял зад камерата и бе приближавал кадъра, за да се видят отблизо момичетата. Някой друг беше в стаята и записваше, ставайки свидетел на всяко мъчение.
Този някой трябваше да е Пол. Къщата на Фулър беше негова. Очевидно бе прекарал доста време тук. Никой друг нямаше да се грижи всичко да изглежда толкова чисто и подредено.
Това означаваше, че Пол знае самоличността на маскирания. Съпругът ѝ беше приятел или партньор със зъл психопат, който отвличаше момичета от семействата им и им причиняваше неописуеми ужасии.