Клеър се разтресе неволно при тази мисъл.
Това ли беше запазил на USB драйва Пол — доказателство за самоличността на маскирания? Тя плувна в студена пот. По телефона ѝ бе казал, че е в безопасност, но ако заплашваше да разкрие убиеца, това подлагаше всички на опасност.
За пореден път хващаше съпруга си в лъжа.
Рик.
Клеър можеше да се обади на Рик Бътлър за помощ. Той бе приятелят на Лидия. Бяха заедно от тринайсет години. Мъжът беше механик. Изглеждаше като човек, който има представа как да се оправя в трудни ситуации. Според папките на Пол постоянно влизаше и излизаше от ареста.
Не. Ако Клеър знаеше нещо за сестра си, то бе, че тя нямаше да иска да намесва Рик. Понеже това би означавало да бъде въвлечена и дъщеря ѝ, и по този начин Пол щеше да разполага вместо с една жертва, с цели три, за да я изнудва.
А Клеър не бе в състояние да спре да мисли, че Дий Делгадо изглеждаше точно като типа момичета, които се озоваваха във филмите на съпруга ѝ.
Стана. Не можеше повече да седи. Не можеше да се върне в къщата, защото всичко се следеше. Или може би не беше така и тя продължаваше да е също толкова наивна, колкото и преди. Сложи ръце на хълбоците си и се вторачи в небето. Въпросът какво би направил Пол я бе довел до тук. Може би трябваше да се запита какво би направила Лидия.
Сестра ѝ щеше да потърси повече информация.
Когато Клеър за първи път отвори вратата на гаража, погледът ѝ веднага попадна на редовете с видеокасети, но тя знаеше, че има и други неща в помещението, дето можеха да я насочат към деянията на Пол. Имаше метални рафтове, на които се съхраняваше компютърно оборудване. Също и работен плот в ъгъла с голям компютърен екран. Вероятно този компютър беше свързан с интернет.
Клеър влезе обратно в къщата. Проследи скритите камери с поглед — първо тази в кухнята, после онази в дневната, след това монтираната на рафт в дъното на коридора, който водеше към гаража.
Не една жена беше безмилостно убита в него. Безброй жертви бяха осквернени, докато камерата записваше всеки миг от тяхната агония.
Клеър отвори вратата. Вонята на кръв беше непоносима, но самото помещение — не. Вече бе привикнала към насилието. Може би това обясняваше нехайния начин, по който Пол бе обсъждал филмите, все едно говореше за някакви джаджи, а не за човешки животи. Колко ли жени бяха намерили смъртта си тук през годините, преди той да обръгне?
Колко време бе минало, преди възбудата от убийството да бъде програмирана в мозъка му?
Клеър пристъпи в гаража. Разтри ръце, за да се пребори със студа. Налегна я внезапно безпокойство. Тялото ѝ интуитивно реагираше на злото, което се бе вихрило тук. Толкова много жени бяха загубили живота си. Но не беше само това. Колкото по-навътре влизаше, толкова по-далеч бе от бягството. Някой можеше да дойде. И да заключи вратата.
Клеър погледна към празния коридор. В главата ѝ се появи образът на маскирания и мазната му усмивка на компютърния екран.
Тогава видя маската.
Висеше на една кука до вратата. Циповете на очите и устата бяха отворени. Коженото бельо бе на друга кука до нея, а на един рафт по-долу имаше огромно шише с бебешка пудра на „Джонсън“ и малка тубичка с интимен лубрикант „УЕТ“. Клеър се насили да отмести поглед. Цялата тази подредба беше крайно обезпокоителна.
Останалата част от стената бе покрита с пластмасови плочи. Тя разпозна инструментите за мъчения, които висяха на метални куки: електрическата пръчка за добитък, пръта за жигосване с голямо „Х“ в края, мачетето. Всичките бяха на еднакво разстояние едно от друго. Острието на мачетето бе излъскано до огледален блясък. Кабелът на зарядното за електрическата пръчка беше прилежно навит около основата. Клеър имаше чувството, че се намира в гаража на Пол в тяхната къща.
Подобна на неговата работна маса „Гладиатор“ бе разположена до ролетната врата. Дебели панели с изолационна пяна я изолираха от вътрешната страна. В помещението беше топло въпреки хладния въздух. Клеър предположи, че Пол е изолирал всичко с пяна, защото така правеше той.
Тя погледна зад окачената черна завеса, която можеше да се дръпне и да скрие гледката, когато някой влизаше през тази врата. Вътре имаше навети листа. Не беше характерно за съпруга ѝ да ги остави така.
Макар че можеше да са част от декора. Боклукът, който Клеър бе видяла в първите филми, всъщност не беше боклук. Пол бе разхвърлил опаковки от хамбургери и картонени чаши, но по тях нямаше мазни петна или утайка от сокове. Дори следите от кръв по матрака не изглеждаха истински, което не беше лишено от логика, тъй като във видеата, които бе гледала, жените винаги бяха приковани към стената.