Стената.
Ето къде беше, на по-малко от три метра от нея. Тъмна кръв с цвят бордо бе пропила бетона. Оковите имаха болтове, за да държат китките и глезените. Нямаше ключалки, веригите бяха достатъчно отдалечени, та да не може едната ръка да освободи другата. Клеър се спря, преди да се приближи да ги разгледа. Само защото нещата изглеждаха фалшиви, не означаваше, че наистина са. Кръвта на пода беше истинска. Нямаше как да се наподоби тази миризма, а ако просто искаш да създадеш декор, не би използвал истинска кръв.
Тя вдигна крак. Подметката ѝ лепнеше там, където беше изцапана, когато по невнимание стъпи в кръвта. Изчака отвращението ѝ да премине, но беше прекалено вцепенена, за да чувства каквото и да било.
Маратонката ѝ издаде звук от разлепяне на велкро лепки, като се насочи към компютъра. На специални поставки от двете страни на монитора стояха малки колонки. Бяха бели, защото така хармонираха със сребристата рамка на екрана, точно както белият усилвател завършваше чудесно системата.
Клеър обърна стола, за да може да вижда вратата с периферното си зрение. Ако бъдеше нападната отново, поне щеше да е подготвена. Натисна няколко клавиша на клавиатурата, ала нищо не се случи. Огромният монитор беше на „Епъл“, но не приличаше на аймаците, с които бе свикнала. Плъзна ръка по задната страна на компютъра, търсейки бутона за включване. Предположи, че големият бял цилиндър до монитора е именно компютърът. Занатиска бутони, докато стартиращият звук на „Епъл“ не избухна през колонките. Тя го намали чрез усилвателя.
Отзад на компютъра имаше доста кабели, повечето от тях бяха бели за Thunderbolt връзки, предназначени за поредица от двайсеттерабайтови харддиска, наредени на метален рафт. Преброи дванайсет. Колко филма можеха да се поберат на дванайсет масивни харддиска?
Клеър не искаше да мисли за това. Нито пък да разглежда останалото оборудване на рафтовете. Стар компютър „Макинтош“. Купчина петинчови дискети. Устройство за записване на VHS касети. Множество външни харддискове за копия на филмите. Типично за него, Пол бе архивирал ранните артефакти на семейния бизнес.
Вече за всичко се разчита на интернет. Клеър бе гледала епизод от серията „Фронтално“ по Пи Би Ес, където темата беше огромният нелегален пазар в тъмната мрежа. Повечето хора я използваха, за да разпространяват незаконно филми и книги, а други — да продават наркотици и да търгуват с детско порно.
Клеър се сети за сметките по черната кредитна карта на Пол — разходи, за които никога не говореха. Колко чартърни полета бе платил, без да лети с тях? Колко хотелски стаи бе наел, без да отсяда в тях? Смяташе, че става въпрос за подкупи, предназначени за конгресмен Джаксън, ала може би не беше така. Съпругът ѝ бе изключително педантичен във всичко, което правеше. Не би искал да буди подозрения, отвличайки прекалено много момичета в задния си двор. Може би използваше полетите и стаите, за да прехвърля тайно жени из страната.
Може би конгресменът беше инвестирал толкова, колкото и съпругът ѝ.
Пол е бил тийнейджър, когато баща му е починал. Живеел е в интернат в един от близките щати. Трябва да е имало възрастен, който да поеме бизнеса на Джералд Скот, докато синът му завърши образованието си. Което вероятно означава, че менторството на конгресмена е вървяло в две посоки: от една страна, е помагал на Пол да се наложи като легитимен бизнесмен, а от друга, се е уверил, че филмите ще продължат да бъдат правени.
И разпространявани, понеже явно доста пари са били замесени в тях.
Клеър бе виждала Джони Джаксън и Пол заедно на много събития и никога не ѝ беше хрумвало, че имат роднинска връзка. Дали не я криеха заради филмите? Или заради държавните поръчки? Или заради нещо далеч по-обезпокоително, което щеше тепърва да открие?
Защото винаги съществуваше нещо по-обезпокоително, когато ставаше дума за Пол. Всеки път, в който си помислеше, че е ударила дъното, той намираше начин да отвори поредния капак, та тя да затъне още повече.
Зададе си очевидния въпрос за самоличността на маскирания. Джони Джаксън беше на седемдесет и няколко. Наистина бе енергичен и атлетичен, извергът обаче в по-скорошните видеа беше по-млад, горе-долу на възрастта на Пол. Имаше същия мек корем, същия намек за мускули, твърде рядко тренирани във фитнеса.
Тялото на Адам Куин беше стегнато. Клеър не го бе виждала, но беше усещала силата в широките му рамене и твърдите плочки на корема.
Това означаваше нещо, ала тя не знаеше какво.
Мониторът най-накрая оживя. Появи се десктопът. Както и при другите компютри на Пол, всички папки се намираха в долната част на екрана. Клеър разходи мишката върху иконите.