Както при всичко друго в живота, и тук Пол притежаваше пълен контрол.
За разлика от преди, когато гледа филмите у дома, Клеър можеше да кликне върху мащабиране и да увеличи образа. Взря се в лицето на момичето. Нямаше никакво съмнение, че действително приличаше на Ана Килпатрик.
Нямаше също така никакво съмнение, че не е необходим човек зад камерата, за да се увеличи кадър.
Бутоните за превъртане напред и назад и за пускане бяха като на видеоплейър. Клеър пусна филма. Звукът от колонките бе намален. Чуваше плача на Ана. Както и преди, лицето на маскирания внезапно изпълни екрана. Той се усмихна, влажните му устни се показваха изпод металните зъби на ципа.
Клеър осъзна, че това е обработената версия, онази, дето Пол бе изпратил на клиентите си. Затвори файла. Върна се към папките на десктопа и отвори първата, на която пишеше СУРОВИ. Най-скорошният файл носеше вчерашна дата. Пол беше качил филма някъде около полунощ. По това време двете с Лидия бяха в къщата в Дънуди и разглеждаха цветните му папки с докладите на частните детективи.
Блажени часове, в които смяташе, че съпругът ѝ е само изнасилвач.
Кликна върху файла. Познатите три панела излязоха на екрана с опциите за редактиране по-долу.
Клеър натисна ПУСНИ.
Записът започна по същия начин: широк кадър на Ана Килпатрик, прикована към стената. Очите ѝ бяха затворени. Главата ѝ — извита. Маскираният се появи пред камерата. Имаше същото телосложение, същия цвят на кожата като мъжа, който Клеър бе виждала във всички останали филми, ала се долавяше и нещо различно. Тенът му беше по-светъл. Устните му не бяха толкова червени.
Забеляза разлика и в звука. Съобрази, че записът не е миксиран. Страничните шумове не бяха отстранени. Чу бръмченето на печка. Стъпките на маскирания. Дишането му. Той прочисти гърлото си. Ана се стресна. Очите ѝ се отвориха. Тя се опита да се освободи от веригите. Мъжът не ѝ обръщаше внимание. Прилежно подреди инструментите си на масичка на колелца — електрическата пръчка за добитък, мачетето, пръта за жигосване. До „Х“-то бе допрян метален нагревател, който да нажежи желязото. Късият кабел беше свързан с удължител и включен в контакта.
Мъжът си сложи малко лубрикант в шепата и започна да мастурбира. Отново прочисти гърлото си. Имаше нещо зловещо рутинно в цялата тази работа, все едно се подготвяше да прекара поредния работен ден в службата.
Нищо от това не беше останало във финалната версия. То бе предпродукция. Досадните детайли, които Пол беше изрязал.
Маскираният се обърна към камерата. Клеър се пребори с желанието да се отдръпне назад. Мъжът доближи лицето си до обектива, което тя предположи, че е един вид запазена марка, като ревящия лъв на „Метро Голдуин Майер“. Той се усмихна на публиката, зъбите му блеснаха на фона на металния цип. След това тръгна към Ана.
Момичето надаваше пронизителни викове.
Изчака я да спре. Звукът излизаше от гърлото ѝ като сирена.
Мъжът използва пръста си, за да отвори една рана на корема ѝ. Ана изпищя. Онзи изчака отново, но не остана равнодушен. Курът му се беше втвърдил. Кожата му — настръхнала от възбуда.
— Моля ви — замоли се тя. — Моля ви, спрете.
Мъжът се наведе, устните му бяха близо до ухото ѝ. Прошепна ѝ нещо, което я накара да се сгърчи.
Клеър скочи от стола. Върна назад с мишката. Увеличи звука. Натисна бутона за пускане.
Ана Килпатрик се молеше:
— … спрете.
Мъжът се наведе, устните му бяха близо до ухото ѝ. Клеър усили звука. Наведе се напред, ухото ѝ беше толкова близо до колонката на компютъра, колкото устата на онзи до Ана.
Маскираният прошепна леко провлачено:
— Кажи ми, че го искаш.
Клеър се вцепени. Вторачи се с празен поглед в металните рафтове и вехтото оборудване. Зрението ѝ се размаза. Усети внезапна остра болка в гърдите.
Онзи повтори:
— Кажи ми, че го…
Спря филма на пауза. Не върна назад. Вместо това кликна върху лупата за уголемяване на образа, за да увеличи ръчно гърба на маскирания.
Това беше необработеният запис. Пол не бе филтрирал светлината или коригирал звука, нито бе заличил издайническите знаци, като съзвездието от три бенки под лявата плешка на убиеца.