Кухненският телефон иззвъня.
Клеър не се помръдна.
Телефонът иззвъня отново.
И отново.
Тя стана. Излезе от гаража. Затвори вратата след себе си. Отиде в кухнята и вдигна.
— Излъга ме — каза Пол. — Накарах един от моите хора да провери списъка с уликите. Ключодържателят не е в него.
Клеър успя да чуе единствено „един от моите хора“. С колко точно разполагаше? Мейхю и Нолан само върхът на айсберга ли бяха?
— Къде е, Клеър? — попита той.
— У мен. Скрит е.
— Къде?
Тя се пресегна и обърна фалшивия ароматизатор за въздух, та да не може да я вижда.
— Клеър?
— Сега ще си тръгна от тук. Ще ми изпращаш снимка на Лидия на всеки двайсет минути и ако забележа, че си докоснал дори косъм от главата ѝ, ще кача цялото съдържание на флашката в Ютюб.
Пол се изсмя.
— Не знаеш как да го направиш.
— Не мислиш ли, че мога да вляза във всеки компютърен магазин и да накарам някой пъпчив маниак да го свърши вместо мен?
Съпругът ѝ не отговори. Вече не долавяше пътни шумове. Бе слязъл от колата. Вървеше. Чу обувките му да хрущят по чакъл. Лидия все още ли беше в багажника? Трябваше да е там, понеже Пол я бе отвлякъл, за да има лост за влияние и натиск, и убиеше ли я, щеше да го загуби.
В миг Клеър беше осенена от една мисъл. Защо въобще бе отвлякъл Лидия? Ако наистина наблюдаваше къщата в Дънуди, щеше да е наясно, че сестра ѝ се появи едва преди ден. Освен това тя беше тази, която знаеше къде е USB драйвът. Тя беше тази, която можеше да му го даде.
Тогава защо не бе взел нея?
Нямаше никакви илюзии, че при най-малката заплаха от физическо насилие щеше да му каже, че флашката е у Адам. Но той не беше посегнал на нея. Беше направил грешен избор. А Пол никога не правеше грешен избор.
— Чуй ме. — Съпругът ѝ опитваше да звучи отново разумно. — Трябва ми информацията на тази флашка. Важна ми е. Важна е за двама ни. Не само за мен.
— Прати ми първата снимка на Лидия, невредима, и пак ще говорим.
— Мога да я нарежа на хиляди парчета, преди да умре.
Този глас. Същият, който беше използвал спрямо нея в онази уличка, същият зловещ провлачен тон, който чу от колонките, преди да е успял да го преработи. Имаше чувството, че сърцето ѝ се е качило в гърлото, ала знаеше, че не бива да показва никакъв страх пред този мъж.
— Искаш да избягаме двамата.
Беше ред на Пол да запази мълчание.
Клеър бе улучила слабото му място, и то съвсем случайно. Едва сега съзря мотивацията зад погрешния му избор. Както обикновено, отговорът бе пред очите ѝ. Той продължаваше да твърди, че я обича. Беше я ударил, но не с всичка сила. Беше изпратил мъже да проникнат в къщата по време на погребението, за да не е тя там. Беше направил грешен избор и беше взел Лидия, защото правилният щеше да означава да я нарани.
Пол може и да бе способен да удари съпругата си в лицето, ала не бе способен да я изтезава.
— Закълни се, че не си участвал във филмите — настоя Клеър.
— Не съм. — Надеждата му беше толкова осезаема, като жива нишка между тях. — Никога не съм ги наранявал. Кълна се в живота си.
Звучеше толкова убедително, толкова искрено, че би могла да му повярва. Само че бе видяла нередактираните филми — суровия материал, преди Пол да преправи озвучаването, да монтира сцените, да смени цвета на кожата, да преиначи гласа и ловко да изтрие отличителните белези, за да може истинската самоличност на маскирания да остане неизвестна.
Клеър знаеше как изглежда съпругът ѝ, докато прилежно си приготвя инструментите за някой проект. Знаеше как се движат ръцете му, когато си пипа члена. Познаваше трите бенки под лявата му плешка, които можеше да почувства, нежно галейки гърба му с върховете на пръстите си.
Със сигурност знаеше, че маскираният е Пол.
— Изпращай ми снимките — нареди му. — Ще ти кажа какво ще правим, когато съм готова.
— Клеър…
Тя му затръшна телефона.
VI
Съжалявам, че почеркът ми е труден за разчитане, миличка. Получих много лек удар. Вече съм добре, така че не се тревожи. Случи се скоро след като довърших последното си писмо. Легнах си с велики планове в главата, а на сутринта се събудих и установих, че не мога да стана от леглото. Ще ти призная, че бях уплашен (макар че наистина съм добре сега). Усетих моментна слепота на дясното око. Ръката и кракът ми отказваха да се помръднат. Най-накрая, след доста опити, съумях да се изправя. Когато се обадих на майка ти да ѝ честитя рождения ден, речта ми беше толкова неразбираема, че тя веднага повика линейка.
Докторът, който я увери, че в действителност е достатъчно голям, за да се бръсне, рече, че съм претърпял ТИА, което, естествено, още повече я разгневи (тя винаги е била враждебна към абревиатурите). Каза му да говори на разбираем език и така научихме, че ТИА, или миниудар, означава транзиторни исхемични атаки.