Адам Куин клиент ли му беше? Или активен участник? Както каза Лидия, тя не умееше да преценява добре хората. Имаше връзка с Адам, защото бе отегчена, а не защото искаше да го опознае. Най-добрият приятел на съпруга ѝ беше постоянна величина в живота им. Сега разбираше, че Пол го бе държал настрана. Адам беше там, но не и вътре в кръга.
Кръгът винаги се бе състоял само от Пол и Клеър.
Затова не му беше обръщала особено внимание до нощта на онова коледно парти. Адам бе много пиян. Той се пробва и Клеър реши да види докъде ще стигне. Беше добър или просто различен от Пол, а тя търсеше точно това. Беше посвоему очарователен. Харесваше голф, колекционираше стари влакчета и миришеше на афтършейв с горски аромат, не и неприятен.
Дотук се простираше онова, дето знаеше за него.
Адам ѝ беше казал, че предстои важна презентация в понеделник, което означаваше, че утре сутринта ще е в службата. Презентациите се устройваха в офиса на „Куин + Скот“ в центъра, където си бяха стъкмили специална зала със седалки като в кината, а млади момичета с прилепнали дрешки сервираха напитки и леки закуски.
Адам щеше да носи USB драйва със себе си. Файловете бяха прекалено големи, за да ги праща по имейла. Ако се нуждаеше от тях служебно, щеше да ги използва по време на презентацията. В случай че му бяха нужни като уличаващо доказателство, щеше да е пълен глупак, ако не ги държеше у себе си.
Клеър се замисли върху втората възможност. Може би Пол имаше друг кръг, който включваше Адам. Двамата бяха най-добри приятели повече от две десетилетия, много преди тя да се появи на сцената. Ако Пол беше намерил филмите на баща си след катастрофата, със сигурност би отишъл да поговори с Адам. Нима бяха скроили план да продължат бизнеса? Нима бяха гледали филмите заедно и бяха установили, че кадрите на насилие не ги отблъскват, а ги привличат?
В този случай Адам вече щеше да е казал на Пол, че USB драйвът е у него. Клеър не проумяваше какво означава мълчанието му. Изчакване? Преврат?
— Мисли — сгълча се тя. — Трябва да мислиш.
Не можеше. Едва се държеше.
Взе телефона на Лидия. Той нямаше парола или може би съпругът ѝ услужливо я бе елиминирал, та да ѝ осигури достъп. Натисна бутона и най-скорошната снимка се появи на екрана. Сестра ѝ се намираше в багажника, беше ужасена. Устните ѝ бяха побелели. Какво означаваше това? Имаше ли достатъчно въздух? Дали Пол не смяташе да я задуши?
Не ме изоставяй, захарче. Моля те, не ме изоставяй.
Клеър отмести телефона встрани. Нямаше намерение да изоставя Лидия. Не и този път. Никога повече.
Може би не подхващаше нещата откъм правилната страна. Не можеше да си изработи собствена стратегия, затова най-доброто, което би могла да стори, бе да разгадае какво планира Пол. Смяташе, че я бива в предвиждането на поведението му, поне що се отнасяше до коледните подаръци и изненадващите пътешествия.
Първата му цел щеше да е да си върне флашката. Чакането нямаше да му струва нищо. Държеше Лидия някъде. Тя беше неговият лост за влияние и натиск върху Клеър. Не би я убил, преди да е абсолютно сигурен, че USB драйвът е в ръцете му.
Тази мисъл ѝ донесе частично облекчение, но тя добре знаеше, че има и други неща, които Пол можеше да причини на сестра ѝ.
Нямаше да се вдълбава сега в тях.
Съпругът ѝ все още изпитваше чувства към нея — доколкото изобщо беше способен на някакви чувства. Бе сложил възглавница под главата ѝ. Бе върнал венчалната халка на пръста ѝ. Бе свалил обувките ѝ. Бе заредил тѐслата. Всички тези действия отнемаха време, което означаваше, че са важни за него. Вместо да хукне да бяга с Лидия, беше рискувал да се изложи на опасност, за да се погрижи за нея.
Това показваше, че разполага с леко преимущество.
Клеър изсумтя. Можеше да чуе гласа на Лидия в главата си: Е, и какво?.
Джипиесът в колата ѝ нареди да завие надясно. Не разчиташе на варианта някой друг да ѝ каже какво да прави, дори това да беше бордовият компютър. Нямаше на кого да се осланя. Нямаше как да отиде при майка си, която само щеше да се притесни и да си легне. Нито в полицията, защото не знаеше кой е в комбина с Пол. Нито пък в къщата в Дънуди, понеже Нолан вероятно я търсеше. Единственото място, където можеше да отиде, беше домът на Лидия.
На половината път към къщата на сестра си осъзна, че там — може би — имаше нещо, което да ѝ помогне.
Клеър намали скоростта. Следваше сляпо командите на джипиеса. Досега не бе забелязала, че се намира в стар краен квартал. На сградите им липсваше еднаквостта, характерна за новите комплекси. Имаше малки къщички, къщи с холандска архитектура и тухлени, като тази на Лидия.