Разбира се, ключовата дума тук бе патрони.
Клеър разгледа револвера на Лидия. Сестра ѝ не беше толкова глупава да зарови заредено оръжие под задната си веранда. Въпреки това провери барабана. Петте гнезда бяха празни. Опита се да си спомни колко пари има в портмонето си. Можеше да отиде до някой спортен магазин или до „Уолмарт“ и да си купи боеприпаси кеш, защото транзакциите с кредитни карти оставаха в системата.
Прожекторите се задействаха.
Тя си удари главата в стъпалата. Черепът ѝ издрънча като камбана.
Рик Бътлър се наведе, за да я погледне.
— Мога ли да ви помогна?
Клеър прибра револвера обратно в торбичката. Опита се да изпълзи изпод верандата, но за целта ѝ трябваха двете ръце. Метна оръжието на двора. Рик отстъпи назад, все едно бе плиснала киселина в краката му.
— Съжалявам — извини се тя, това беше отговорът ѝ за всичко. — Аз съм Клеър Скот и съм…
— Сестрата на Лидия. — Рик се вторачи в револвера. — Мислех си, че се е отървала от това нещо.
— Ами! — Клеър плесна с ръце, за да изчисти пръстта от тях. Държеше се прилично, нали Хелън я беше учила винаги да е любезна. Поне в началото. — Радвам се, че най-накрая се запознахме.
— Разбира се — отвърна мъжът. — Едно обяснение няма да е излишно.
Клеър кимна, наистина нямаше да е излишно, но не можеше да му го даде. Реши просто да каже още веднъж „Съжалявам“. Вдигна револвера. Уви торбичката около дулото.
— Чакай малко — нареди ѝ Рик, тъй като очевидно възнамеряваше да си тръгне. — Къде е Лидия?
Както винаги, точността на Пол беше безукорна. Клеър усети как телефонът на сестра ѝ извибрира в задния ѝ джоб. Бе изпратил новата снимка. Да я покажеше ли на Рик? Да му разкажеше ли какво се случва с жената, на която бе посветил последните тринайсет години от живота си?
— Трябва да вървя — заяви Клеър.
Рик присви очи. Или беше изключително проницателен, или тя бе прекалено лесна за разчитане.
— Никъде няма да ходиш, докато не ми кажеш какво става.
— Имам оръжие в ръцете си.
— Ами използвай го.
Двамата се взираха един в друг известно време. Отнякъде се разнесе лай на куче. Мина почти цяла минута, преди Клеър да изрече:
— Съжалявам.
— Продължаваш да го повтаряш, но не ми се струва да го чувстваш.
Този мъж изобщо не подозираше колко много съжалява.
— Трябва да тръгвам.
— С празен револвер, който беше заровен в земята? — Рик поклати глава. Вече не изглеждаше ядосан. Изглеждаше уплашен. — Лидия добре ли е?
— Да.
— Тя да не би…? — Разтри челюстта си с длан. — Да не се подхлъзна?
— Да се е подхлъзнала? — Клеър си представи как Лидия се подхлъзва и пада на пода. Внезапно осъзна какво имаше предвид Рик Бътлър. — Да — отвърна, защото сестра ѝ би предпочела тази ужасна лъжа пред истината. — Подхлъзна се. Пи малко вино и след това взе някакви хапчета, и в един миг просто не можеше да се спре.
— Защо?
Клеър бе живяла със зависимостите на Лидия цели шест години, преди да се скарат.
— Трябва ли да има причина?
Рик изглеждаше смазан. Той също някога беше зависим. Знаеше, че наркоманите винаги могат да си намерят причина.
— Съжалявам. — Клеър се чувстваше така, все едно някой бе сложил наковалня на гърдите ѝ. Вършеше нещо ужасно и непростимо. Можеше да долови гнева, разочарованието и страха във всяка черта на лицето на Рик. — Много съжалявам.
— Вината не е твоя. — Гласът му стана писклив по начина, по който изтъняват мъжките гласове, когато се мъчат да сдържат емоциите. — Защо ти е… — Той прочисти гърлото си. — Защо ти е оръжието?
Клеър огледа задния двор, сякаш някъде наоколо се криеше обяснението.
— Мислиш, че ще се опита да се върне тук и да се нарани?
Тревогата в гласа му направо ѝ късаше сърцето. Адамовата му ябълка продължаваше да играе, докато се опитваше да овладее емоциите си. Имаше сълзи в очите му. Изглеждаше толкова добър и мил. Точно такъв мъж, на какъвто винаги се бе надявала сестра ѝ да попадне.
А сега Клеър му разбиваше сърцето.
— Къде е тя? — попита Рик. — Искам да я видя. Искам да говоря с нея.
— Отивам да я настаня в клиника. Аз ще платя таксата. Намира се в Ню Мексико. — Стисна устни. Защо каза Ню Мексико?
— В колата ти ли е? — попита той.
— Линейката ще я откара на летището. Ще се срещнем там. — Побърза да добави: — Само двете. Помоли ме да ти предам да пазиш Дий. Не иска да я виждаш такава. Знаеш я колко е горда.
Рик бавно кимна.
— Не мога да повярвам, че се е поддала след всичкото това време.