— Съжалявам. — Клеър нямаше какво друго да каже. Умът ѝ бе толкова препълнен с лъжите на Пол, че не можеше да измисли свои. — Съжалявам — не преставаше да повтаря. — Много съжалявам.
Думите ѝ убягваха. Отправи се към оградата. Броеше стъпките си, за да занимава ума си с нещо друго, различно от изгарящата я вина. Пет крачки. Десет крачки.
Рик я спря на двайсетата.
— Чакай малко.
Раменете ѝ увиснаха. Никога не беше съумявала да скрие вината си, а и бездруго Пол ѝ прощаваше абсолютно всичко.
— Не можеш да вземеш револвера.
Клеър се обърна. Той скъсяваше разстоянието между тях. Първата ѝ мисъл бе, че не ще успее да го надбяга. Втората беше, че не е в състояние да измисли нова лъжа.
Върна топката към Рик.
— Защо не?
— Няма да ти позволят да го качиш на самолета. Не можеш просто да го оставиш в колата на летището. — Протегна ръка. — Аз ще се погрижа за него.
Клеър се застави да го погледне в очите. Рик миришеше на автомобилни газове. Твърдите му мускули личаха под ръкавите на фланелената риза. Дори с тази конска опашка той беше мъж във всеки смисъл на думата. Бе лежал в затвора. Изглеждаше като човек, който може да се грижи за себе си. Клеър искаше да ѝ помогне. Всичките проблеми в живота ѝ бяха решавани от някой друг.
И ето докъде я бе довело това.
— Какво се случва всъщност? — Рик смени държанието си. Гледаше я по различен начин. Ръцете му бяха кръстосани. Недоверието му беше очевидно. — Лидия ме предупреди, че си много добра лъжкиня.
— Е, да… — Клеър изпусна дълга въздишка. — Обикновено съм такава.
— Тя в безопасност ли е?
— Не знам. — Стисна по-силно револвера. Трябваше да се махне на мига. Ако останеше с този човек прекалено дълго, щеше да го помоли да ѝ помогне. Да му позволи да поеме контрола. Щеше да е отговорна за смъртта му. — Отведи Дий далеч от тук. Тази вечер. Не ми казвай къде отивате.
— Какво?
Шокът прозираше във всяка черта на лицето му.
— Просто я отведи на някое безопасно място.
— Трябва да се обадиш в полицията. — Гласът му отново изтъня, ала този път издаваше страх. — Ако има нещо…
— Полицията е замесена. ФБР. Не знам кой още.
Рик отвори уста, затвори я, след което пак я отвори.
— Съжалявам.
— Заеби съжалението си, госпожо. В какво, по дяволите, си я забъркала?
Клеър знаеше, че не бива да се отдалечава прекалено от истината.
— В нещо действително лошо. Лидия е в опасност.
— Плашиш ме.
— Така и трябва. — Сграбчи ръката му. — Не се обаждай в полицията. Няма да помогнат. Вземи Дий и се махнете от тук.
— Дий? — Рик повиши тон. — Какво общо има Дий с всичко това, по дяволите?
— Трябва да я отведеш.
— Ти казваш така. Обясни ми защо.
— Ако искаш да помогнеш на Лидия, ще пазиш Дий. Тя е единственото, за което сестра ми е загрижена.
Рик сложи ръката си върху нейната, за да не може да му избяга.
— Знам какво се е случило между вас двете. Не сте си говорили цели двайсет години и сега изведнъж си разтревожена за дъщеря ѝ.
— Лидия е моя сестра. Дори когато я мразех, продължавах да я обичам. — Клеър погледна ръката му върху своята. — Трябва да вървя.
Рик не я отдръпна.
— Защо просто не те задържа и не се обадя в полицията?
— Защото, ако го сториш, Лидия ще е мъртва и човекът, който я държи, ще дойде за Дий.
Хватката му се отпусна, ала не по негово желание, а заради шока.
— Какво да направя? Само ми кажи какво…
— Пази Дий. Знам, че обичаш Лидия и че искаш да помогнеш, но тя обожава дъщеря си. Дий е всичко за нея.
Клеър понечи да тръгне. Рик обаче не се отказваше. Очевидно беше раздвоен между това да я пусне или да изтръгне истината от нея, ала личеше, че обича дъщерята на Лидия. Знаеше — от докладите на детективите, — че той я бе отгледал. Беше неин баща, а никой баща нямаше да позволи детето му да бъде наранено.
Клеър прекоси на бегом задния двор. Прескочи ниската ограда. Всяка стъпка, която правеше, я караше да съжалява все повече и повече, че се отдалечава от Рик. Молеше се да я послуша и да отведе Дий на някое безопасно място. Но какво означаваше безопасно? Пол разполагаше с безгранични ресурси. Конгресмен Джони Джаксън — с още повече.
Дали не трябваше да се обърне и да се върне? Рик обичаше Лидия. Той беше нейното семейство — може би даже повече от Клеър. Несъмнено щеше да ѝ помогне.
И вероятно Пол щеше да го убие.
Докато тичаше към колата, извади телефона на Лидия от задния си джоб. На последната снимка сестра ѝ лежеше на една страна. Фотографията беше по-тъмна, което се надяваше да означава, че Пол я е направил наскоро, а не преди час и половина.