Уличното осветление се задейства, когато Клеър седна зад волана на тѐслата. Прибра револвера в дамската си чанта. Нямаше нужда от Рик Бътлър. Оръжието беше планът. Щеше да го използва, за да получи информация от Адам. И да убие Пол. Почувства се толкова уверена, щом го откри под стълбището на задната веранда. Не можеше да се откаже сега, след като имаше и други, по-лесни варианти. Трябваше да се справи с всичко. И да застане пред Пол сама. Ако знаеше нещо за съпруга си, то бе, че би побеснял, научеше ли, че е въвлякла някой друг.
Не биваше да има никой друг в кръга.
Включи двигателя. Направи обратен завой и се върна на главния път. Мина покрай дома на Лидия. Лампите в предните стаи бяха запалени. Помоли се на Бог Рик да опаковаше нещата на Дий, да стори както му бе заръчала и двамата с племенницата ѝ да се скрият на някое безопасно място.
Отново се запита кое място беше безопасно. Фред Нолан можеше да проследи кредитните карти на Рик. Да засече телефона му. Вероятно би могъл да го открие с дронове, улични камери или каквото там използваха федералните, за да шпионират онези, които бяха под наблюдение.
Клеър поклати глава. Не можеше да бяга по допирателни. Трябваше да напредва стъпка по стъпка. Вече разполагаше с оръжието на Лидия. Това бе първата стъпка. Втората беше да вземе USB драйва от Адам. Щеше да спре пред някой уличен телефон и да му се обади. Неделя вечер. Би следвало да си е у дома с Шийла. Съществуваха ли още уличните телефони? Не можеше да рискува да му позвъни от телефона на сестра си. Бе гледала прекалено много епизоди на „Вътрешна сигурност“, за да знае, че не бива да си го позволява. Агент Нолан или капитан Мейхю — или и двамата — навярно следяха телефона на Адам и я чакаха да го потърси.
В огледалото за задно виждане проблеснаха сини светлини. Инстинктивно намали, за да направи път на полицейската кола, но и тя забави ход и когато Клеър даде мигач, че ще отбива, шофьорът на другия автомобил стори същото.
— Мамка му — изсъска, защото беше превишила скоростта. Ограничението бе петдесет и пет километра в час, а караше с осемдесет.
Да не говорим за револвера в дамската ѝ чанта.
Беше в пробация. Носеше оръжие. Нищо чудно в организма ѝ все още да имаше следи от хапчетата. Бе нарушила всяка една точка от условията на пробацията си и в добавка не се беше явила на среща със служител на реда.
Ченгето зад нея пусна сирената за миг.
Клеър отби встрани. Какво щеше да прави сега? Какво, мамка му, щеше да прави сега?
Полицаят не паркира зад нея. Вместо това заобиколи и спря така, че да блокира тѐслата.
Тя сложи ръка на волана. Можеше да даде на задна. Или да обърне и да настъпи газта и вероятно щеше да мине петнайсет километра, преди някой полицай наоколо да я погне по магистралата.
Ченгето излезе от колата. Сложи си шапката. Намести колана си.
Клеър сграбчи телефона на Лидия. Пол. Той щеше да знае какво да направи. Само дето му нямаше номера. Обаждаше ѝ се от скрит номер.
— Мамка му — изруга тя.
Може би Пол вече бе наясно какво се случва. Даде ѝ да разбере, че има приятели в органите на реда. Лесно можеше да звънне и да им нареди да я спрат, да я оковат в белезници и да я наврат в полицейска кола, която да я откара до скривалището му.
Ченгето не тръгна към нея. Стоеше до патрулката. Говореше по мобилния си телефон. Намираха се в покрайнините на квартала на Лидия. Всички околни къщи бяха тъмни. Онзи провери през рамо дали пътят е чист и се отправи към тѐслата.
Пръстите на Клеър се движеха върху айфона на сестра ѝ. Набираше номер, когато ченгето почука на прозореца с венчалната си халка.
— Ало? — Хелън отговори на обаждането с обичайната за нея паническа задъханост, с каквато винаги реагираше на позвъняванията от непознати номера. Дали беше Джулия? Или Лидия? Още ли лоши новини?
— Мамо… — Клеър преглътна един хлип. — Моля те, мамо, наистина се нуждая от теб.
Шестнайсета глава
Лидия нямаше никакъв шанс срещу Пол. Чакаше и чакаше да я извади от багажника, но той просто спираше, за да ѝ направи снимка, и продължаваше да кара, отново спираше и отново караше. Това се повтори общо пет пъти, преди да изгуби контрол над сетивата си.
Първият знак бе лекият световъртеж — нищо обезпокоително и даже беше някак си странно приятен. Прозя се няколко пъти. Затвори очи. Усети как напрежението напуска мускулите ѝ. Голяма, глуповата усмивка се разля по лицето ѝ.
Багажникът беше не само звукоизолиран.
Лидия чу тих съскащ звук, когато Пол ѝ пусна нещо, което можеше да бъде само диазотен оксид. Райски газ. Веднъж, като ходи на зъболекар, беше дишала такъв газ, за да ѝ извадят мъдрец, и месеци наред не забрави хубавото преживяване.