Газът нямаше за цел да я прати в безсъзнание, затова имаше частични спомени от този момент насетне. Ухиленият Пол, който отваря багажника. Слага ѝ черна качулка на главата. Завързва краищата около врата ѝ. Реже мишата опашка, стягаща глезените ѝ. Изважда я и тя пада на земята. Заставя я да ходи. Лидия се влачи в някаква гора. Чува птици, въздухът е студен и свеж, краката ѝ настъпват сухи листа.
Вървяха като че ли часове наред, докато най-накрая Пол не я накара да спре. Завъртя я. Бутна я напред. Изкачи безброй стъпала. Звуците от стъпките ѝ ехтяха като изстрели от пушка в главата ѝ.
Продължаваха да ехтят, когато Пол я блъсна на някакъв стол. Беше много дрогирана, но той не желаеше да рискува. Първо върза единия ѝ глезен, а после и другия за краката на стола. След това стегна верига около талията ѝ. Сряза мишата опашка на китките ѝ.
Лидия искаше да се раздвижи. Може би дори се бе опитала да го стори, ала въпреки часовете планиране не успя да накара ръцете си да се повдигнат, а дланта да се превърне в перфектното оръжие, което да се забие във врата на похитителя.
Усещаше как пластмасовите миши опашки прерязват кожата ѝ, докато Пол връзваше китките ѝ за страничните облегалки на стола.
Почувства пластмаса под пръстите си. Настръхна от допира на студен метал до кожата на краката ѝ. Почувства как сетивата ѝ бавно се завръщат към действителността. Столът беше метален и стабилен и когато се помъчи да го помръдне напред-назад, той не се помести, вероятно защото бе захванат с болтове за пода. Тя наведе назад главата си и усети студения, груб натиск на стена. Засмукваше качулката с всяко паническо вдишване.
Също както багажника на колата, Пол бе приготвил този стол за пленник.
Лидия се взираше в чернотата на качулката. Материята беше плътен памук, като на дебела тениска. Имаше някакъв шнур или ластик, или и двете в долната част; скриваше цялата ѝ глава. Усещаше как платът се впива във врата ѝ.
По филмите хората, които носеха подобни качулки, можеха да виждат през тях. Намираха отворче, през което проникваше светлина, или материята беше прекалено тънка и успяваха да зърнат някой билборд или залязващото слънце, или нещо, което им позволяваше да разберат къде са се озовали.
През качулката на Лидия не влизаше светлина. Памукът бе толкова дебел и непрозирен, та нямаше никакво съмнение, че Пол я бе слагал на собствената си глава, за да я изпробва за недостатъци, преди да започне да я нахлузва върху жертвите си.
Определено имаше много жертви. Лидия усещаше слабия мирис на парфюм. Тя никога не си слагаше. Нямаше представа на какво точно мирише, но долавяше онзи лек, сладникав аромат на нещо, което само младо момиче би използвало.
Колко време бе изтекло, откакто Пол я извади от багажника? Кратката ѝ афера със зъболекарския райски газ бе траяла около половин час, а ѝ се струваше, че са минали дни. И то непрекъснато с маска на лицето. Ясно си спомняше как зъболекарят коригираше дозировката, за да не дойде напълно в съзнание. Това означаваше, че действието на газа не продължава дълго, което пък от своя страна значеше, че не бе вървяла часове през гората. Вероятно само няколко минути — когато Пол я върза за стола, ефектът от райския газ вече отшумяваше.
Лидия изпъна мишите опашки. Вложи всичката си сила, но единственото, което успя да постигне, бяха рани на китките и глезените.
Ослуша се за някакви звуци. Разнесе се далечна песен на птица. Навън духаше вятър. От време на време долавяше как някой по-силен повей разклаща короните на дърветата. Тя се напрегна да чуе нещо различно: прелитащи самолети или преминаващи коли.
Нищо.
Може би Пол имаше хижа, за която Клеър не знаеше? Съпругът ѝ бе скрил толкова много неща от нея. Явно разполагаше с безкраен паричен ресурс. Можеше да си купува къщи по целия свят.
Клеър беше адски заблудена. Навярно още стоеше в къщата на Фулър и обикаляше в кръг като някое изгубено птиче.
На Лидия отново ѝ стана зле. Вече бе олята със собственото си повръщано. Пикочният ѝ мехур бе пълен. Отдавна бе преминала отвъд нормалното вцепенение от страх. Не искаше да приеме неизбежното, а именно че Клеър ще прецака всичко, ще направи нещо глупаво и Пол ще ги убие и двете.
Така ѝ се щеше да повярва, че този път ще бъде различно, но сестра ѝ си беше такава. Импулсивна и прибързана. Не бе способна да надхитри съпруга си. Трябваше да признае, че и тя не беше. Той бе инсценирал собствената си смърт. Това изискваше изключително много време и планиране, и вероятно не беше замесена само полицията, ами и „Бърза помощ“, болницата, следователят и погребалната агенция. Копелето имаше поне едно ченге и един агент на ФБР в малкия си джоб. И много повече време от тях двете, за да обмисли това от всички страни.