Лидия се намрази, задето се засегна от думите му.
— На четиресет и една съм, тъп шибаняк.
Приготви се за нов удар или ритник, или поредна доза от спрей бутилката, но вместо това Пол направи нещо много по-лошо, отколкото би могла да си представи.
Свали ѝ качулката.
Тя затвори очи, заслепена от светлината. Извърна глава. Всмука свеж въздух през зъбите си.
— Не можеш вечно да държиш очите си затворени — каза ѝ той.
Лидия запремигва, за да привикне към светлината. Първото, което видя, бяха собствените ѝ ръце, стиснали зеления винил върху страничните облегалки на стола. Бетонения под. Разхвърляните опаковки от хамбургери. Мръсния матрак.
Погледна към Пол. Той бе разтворил ръце подобно на магьосник, който си е изиграл номера.
Тя беше изиграна.
Заобикалящите ги звуци идваха от две компютърни колонки. Листата под краката ѝ бяха на пода на гаража. Стената зад нея беше бетонен блок. Не се намираха в изолирана хижа в гората.
Пол я бе върнал в къщата на Фулър.
Седемнайсета глава
— Разкажи ми за връзката между теб и съпруга ти — каза Фред Нолан.
Клеър извърна поглед от самодоволната му мутра. Намираха се в малка стая за разпити в полевия офис на ФБР в центъра. Краката ѝ бяха кръстосани под евтина пластмасова маса. Стъпалата ѝ нервно потропваха. Не забелязваше часовник вътре. Бяха минали часове. Нямаше представа колко, но можеше да прецени, че нейният самоналожен краен срок да каже на Пол как да вземе флашката отдавна бе изтекъл.
— Приятен мъж ли беше? — попита Нолан. — Романтик?
Клеър не отговори. Повдигаше ѝ се от страх. Пол щеше да спре да праща снимки на Лидия. Нямаше какво да го накара. Дали щеше да се разтревожи? Да се разгневи? Знаеше ли, че е в полицията? Дали вече не си изкарваше яда на сестра ѝ?
— Аз самият се опитвам да съм романтичен, но накрая все бъркам нещо. Лалета вместо рози. Билети за погрешното представление.
Клеър усещаше неприятен вкус в устата си. Жестокостта, на която беше способен Пол, ѝ бе добре известна. Какво ли щеше да причини на Лидия заради радиомълчанието ѝ?
— Клеър?
Очите ѝ се напълниха със сълзи. Лидия. Трябваше да помогне на сестра си.
— Хайде. — Нолан изчака цяла минута, преди да изпусне дълга, разочарована въздишка. — Сама усложняваш положението си.
Клеър погледна към тавана, за да не позволи на сълзите да потекат надолу. Часовникът на тѐслата показваше 18,48, когато отби на паркинга пред сградата на ФБР. Преди колко часа беше това? Дори не знаеше дали още е неделя.
Нолан почука по масата да привлече вниманието ѝ.
— Била си женена за него почти деветнайсет години. Разкажи ми какъв е.
Тя премига, за да пропъди безполезните сълзи. Нищо от това нямаше да върне Лидия обратно. Какво можеше да направи? Сестра ѝ го каза: не беше някакъв супергерой. Никоя от двете не беше. Обърна се към огромното огледало, което заемаше голяма част от стената. Отражението ѝ показваше една изтощена жена със син кръг под лявото око. Пол я бе ударил в лицето. Направо я беше нокаутирал.
Какво ли причиняваше на Лидия?
— Добре. — Нолан реши да пробва отново. — Какво ще кажеш за това: Сокол ли беше, или Смелчак59? Кафето със захар ли го пиеше, или без?
Клеър сведе очи към масата. Трябваше да се вземе в ръце. Паниката нямаше да я изведе от тази стая. Нолан се държеше добре засега. Не я бе арестувал заради неспазената уговорка. Беше ѝ позволил доброволно да последва полицая до сградата на ФБР. Когато влезе вътре, ѝ напомни за условията на пробацията ѝ, но не ѝ беше сложил белезници, нито я бе заплашил с нещо по-опасно от това да се обади на инспектора ѝ, за да ѝ направи тест за наркотици.
Поведението му означаваше ли, че е чист, или че работи за Пол?
Клеър се опита да потисне страха си за онова, което можеше да се случи с Лидия, и се насили да се концентрира върху това, което се случваше в тази задушна стая. Нолан не задаваше никакви въпроси за USB драйва или за къщата на Фулър. Не я беше закарал в някой долнопробен мотел, където би могъл да изтръгне тази информация от нея. Не я притискаше, за да изкопчи нещо за капитан Мейхю или за Адам Куин, нито ѝ говореше колко е забавно да гледаш филми през дъждовните нощи. Дълбаеше като свредел за собствената ѝ шибана връзка.
— Колко е часът? — попита Клеър.
— Времето е плосък кръг — отвърна Нолан.
Тя изсумтя малко пресилено. Идеше ѝ да започне да пищи, ако скоро не се махнеше от тук. Телефонът на Лидия бе наврян в сутиена ѝ. Беше го изключила, щом се обади на майка си. Не можеше да прати съобщение или да звънне на Пол. Не знаеше номера на адвоката си. Нямаше как да потърси Рик, след като му каза да вземе Дий и да избягат колкото се може по-далеч.