Той продължи:
— Та ето за какво говоря. Местните ченгета се натъкват на някакъв куриоз, който не могат да разгадаят, и ни го пращат на нас, и ние или се съгласяваме, че наистина е куриоз, или не се съгласяваме. Обикновено, ако се съгласим, излиза, че не става въпрос за един, а за много куриози. — Нолан вдигна показалеца си. — Куриоз номер едно: Съпругът ти присвоява три милиона долара от собствената си компания. Само три милиона. Това е куриоз, защото сте червиви с пари, нали?
Клеър кимна.
— Куриоз номер две. — Агентът вдигна втори пръст. — Пол е учил в колежа с Куин. Делили са една стая в общежитието, а след това, когато са влезли в университета, са живели в общ апартамент. Куин е бил кум на сватбата ви, после са започнали съвместен бизнес, нали така?
Тя кимна отново.
— Били са най-добри приятели почти двайсет и една години и ми се струва интересно, че след двайсет и една години Куин разбира, че най-добрият му приятел краде от компанията им, тази, която са изградили заедно от нищото, но вместо да отиде при приятеля си и да му каже „Хей, какво става, приятелче?“, отива право във ФБР.
Нолан представи нещата по доста любопитен начин, ала Клеър отвърна само:
— Така е.
Той вдигна трети пръст.
— Куриоз номер три: Куин не се е обърнал към ченгетата. А към ФБР.
— Вие имате отдел, който се занимава с финансови престъпления.
— Чела си сайта ни. — Нолан изглеждаше доволен. — Нека обаче те попитам отново: Това ли ще направиш, ако най-добрият ти приятел от двайсет и една години открадне малка, почти нищожна сума от безмерно богатата ти компания — ще посегнеш към най-голямата и най-дебелата тояга, за да се ебаваш с него?
Въпросът я наведе на един по-различен отговор: Адам беше предал Пол на ФБР, което означаваше, че двамата не се разбираха. Или Адам Куин не знаеше за филмите, или знаеше и се опитваше да прецака Пол.
Клеър попита Нолан:
— Какво направихте след това?
— Какво имаш предвид?
— Разследвали сте сигнала, подаден от Адам. Разговаряли сте със счетоводителите на „Куин + Скот“. Проследили сте пътя на парите и сте стигнали до Пол. И после?
— Лично аз го арестувах.
— Къде?
— Къде? — повтори Нолан. — Странен въпрос.
— Трябва да ме изтърпиш.
Той отново се ухили. Наистина се забавляваше със случващото се.
— Арестувах го в шикозния му офис малко по-надолу на тази улица. Сложих му белезниците собственоръчно. Изведох го през централното лоби.
— Изненадал си го. — Тя знаеше какво оставя Пол след себе си, когато биваше изненадан. — Провери ли компютъра му?
— Още един странен въпрос.
— Ти си имаш твоите куриози, а аз си имам моите странни въпроси.
Нолан забарабани с пръсти по масата.
— Да, проверих го.
Клеър кимна, но не поради причината, за която би си помислил той. Ако Адам знаеше за филмите, щеше да се увери, че не са в компютъра на Пол, когато ченгетата са пристигнали. Първото, което съпругът ѝ би направил, е да размаха пръст към партньора си. А това означаваше, че Фред Нолан току-що ѝ бе предоставил неоспоримо доказателство, че в крайна сметка Адам не е замесен в страничния бизнес на Пол.
— Е, какво ще кажеш? — попита агентът на ФБР. — Quid pro quo, Кларис?62
Погледите им се срещнаха отново, този път изпълнени с надежда, а не с враждебност.
Можеше ли да се довери на Фред Нолан? Той работеше за ФБР. Но това се отнасяше и за Джони Джаксън. Може би грубите му приказки за конгресмена имаха за цел да я заблудят. Дай малко/вземи малко повече. Или просто беше искрен. Пол винаги ѝ казваше, че не се доверява на хората, че задържа всичко в себе си.
— Какво искаш да знаеш? — попита тя.
Усмивка пробяга по лицето на агента.
— Пол даде ли ти нещо, преди да умре?
Ключодържателят. Клеър едва не се изсмя от облекчение. Цялото това заиграване беше заради флашката.
Реши да се прави на тъпа.
— Да не би да пускаш някакъв сексуален намек, задето аз и съпругът ми бяхме в онази уличка?
— Не. — Въпросът очевидно го нокаутира в собствената му игра. — Съвсем не. Само държа да знам дали не ти е предал, поверил нещо. Каквото и да е. Голямо или малко…
Клеър стана.
— Отвратителен си.
— Чакай. — Нолан също стана. — Не съм някакъв задник.
Тя подхвърли една от остроумните забележки на баба Джини.
— Ако казваш, че не правиш нещо, то навярно го правиш.
— Искам да седнеш. — Беше приключил с игричките. В тона му не се долавяше нотка на флирт, нито на закачка. — Моля те.
Клеър седна и изправи гръбнака си. Можеше да почувства силата, която се вливаше в нея. Нолан бе на път да сложи всичките карти на масата, а тя знаеше каква ще е първата, преди още да я беше извадил.