— Той е жив.
— Франкенщайн ли? — учуди се Клеър.
— Не. — Нолан приглади вратовръзката си. — Пол. Той не е мъртъв.
Тя изкриви лице с надеждата да наподоби гримаса на изумление.
— Съпругът ти е жив.
— Писна ми от глупостите ти, агент Нолан. — Опита се да звучи надменно. — Знаех, че не си пример за подражание, но не смятах, че си толкова жесток.
— Съжалявам. — Разтвори ръце, все едно нищо от това не беше по негова вина. — Просто съм честен с теб. Съпругът ти е жив.
Клеър се постара да покаже изненада, ала ѝ се стори, че не се справи. Отмести поглед. Хладното държание винаги бе работило в нейна полза.
— Не ти вярвам.
— Дотук с глупостите — отсече Нолан. — Помогнахме му да инсценира смъртта си.
Тя задържа погледа си настрани. Напомни си, че не трябваше да е запозната с престъпленията на Пол.
— Казваш ми, че ФБР е помогнало на съпруга ми да инсценира смъртта си заради три милиона долара?
— Не, всичко, което ти казах, е истина. Обвинението за присвояване бе свалено. Нещата бяха уредени между съпруга ти и неговия партньор. Но попаднахме на други интересни факти, докато разследвахме сигнала. Много по-куриозни от изчезналите пари. — Нолан не поясни. — Открихме, че Пол има информация, която ни трябва. Опасна информация. Животът му щеше да е в опасност, ако се разчуеше, че е проговорил, а ни беше нужен жив, за да свидетелства в съда.
Бузите ѝ бяха мокри. Тя плачеше. Защо ли?
Нолан додаде:
— Замесен е в някои неща — лоши неща — с някои лоши хора.
Клеър докосна лицето си с пръсти. Сълзите бяха истински. Как беше възможно това?
— Пол поиска да влезе в Програмата за защита на свидетелите. — Нолан ѝ даде възможност да каже нещо. Тъй като не го стори, продължи: — Шефовете ми имаха чувството, че планира да избяга, затова изместихме напред датата, на която трябваше да се случи. Пресрещнахме го, когато отиваше на среща с теб, сложихме му фишеци — това е нещо като малък балон с фалшива кръв — и му казахме да се шмугне в онази уличка.
Клеър се взря невярващо в мокрите върхове на пръстите си. Не беше възможно да плаче за Пол. Не беше толкова глупава. За себе си ли плачеше? За Лидия? За майка си, която никога нямаше да дойде?
Погледна към Нолан. Той бе спрял да говори. Трябваше да каже нещо сега, да зададе въпрос или да направи коментар.
— Знаехте ли, че Пол отива на среща с мен? — попита. — Че аз ще стана свидетел на всичко?
— Това беше част от споразумението. — Този път Нолан отмести поглед настрани. — Искаше да се случи пред теб.
Ръцете на Клеър отново трепереха. Копнееше за момент, в който никоя част от тялото ѝ нямаше да се тресе от гняв, страх, омраза и усещане за предателство.
— Парамедиците…
— Бяха агенти под прикритие. Детектив Реймън също участва.
— Мъжът от погребалната агенция?
— Изумително е на какво са готови хората, когато им кажеш, че ще пратиш данъчните да проверят финансовите им документи.
— Попитаха ме дали искам да видя тялото.
— Пол каза, че няма да поискаш.
Клеър стисна юмруци. Мразеше го, че я познава толкова добре.
— Ами ако беше сгрешил и пожелаех да го видя?
— Нещата не са като по телевизията. Щяхме да ти покажем изображение на екран. Обикновено тялото е в друго помещение с насочена към него камера.
Клеър поклати глава. Не можеше да си представи мащаба на заблудата, която бе приложена. И всичко това, за да се помогне на Пол. Да му се осигури нов живот без нея.
— Съжалявам. — Нолан бръкна в сакото си. Подаде ѝ кърпичка. Тя се вторачи в прилежно сгънатото бяло парче плат. Инициалите му бяха избродирани в ъгъла.
Изрече онова, което искаше да каже на Пол:
— Гледах го как умира. Беше в ръцете ми. Почувствах как кожата му изстива.
— Много неща могат да се случат в главата ти, когато се озовеш в подобна кошмарна ситуация.
— Смяташ, че съм си ги въобразила? Видях как кръвта му изтича.
— Да, поставихме му два фишека. Може би и един щеше да е достатъчен.
— Ами ножът…
— Също беше фалшив. От онези, дето се прибират навътре. Фишеците се нуждаят от съвсем леко натискане.
— Убиецът… — Клеър си спомни татуираната змия на врата на мъжа. — Изглеждаше истински.
— Да, той действително е гаден тип. Един от информаторите ми, дребен наркопласьор, който би направил всичко, за да не влезе в затвора.
Клеър постави ръка върху главата си, там, където Змията едва не ѝ бе смъкнал скалпа.
— Съжалявам. Малко се увлече. Но Пол се отклони от сценария и моят човек се ядоса. Онова накрая, когато съпругът ти се превърна в костенурка нинджа, не беше в програмата.
Клеър попи очите си с ъгълчето на кърпичката. Все още плачеше. Това бе лудост. Тя не скърбеше. Защо тогава плачеше?