Зададе на Нолан въпрос, който бе сигурна, че в крайна сметка ще зададе на себе си:
— Каза, че искал да влезе в Програмата за защита на свидетелите. Щял е да ме напусне? Просто така?
— Съжалявам, но повярвай ми, за теб е по-добре.
— Адам Куин знае ли за другите неща, в които Пол е бил замесен? Името на лошия човек?
— Не. Как ли не го разпитвахме, на шиш го въртяхме. Няма представа. — Нолан забеляза безпокойството ѝ. — Разбирам защо си изневерила на съпруга си. Той не те заслужава.
Клеър беше съгласна, ала бе хванала агента в лъжа.
— Ако Пол е планирал да избяга, защо ще ми дава нещо, преди да отидем в уличката?
— Резервен план? — подхвърли Нолан. — Не е бил сигурен, че ще успее да ме нокаутира.
— Искам да си изясним положението. — Тя обърна всички карти, които бе извадил, за да може да ги види от нейната гледна точка. — Хванали сте Пол да прави нещо лошо, по-лошо от присвояването на пари. Той ви е казал, че знае самоличността на въпросното страшилище. Отвел те е до колата си, за да ти покаже доказателства, които, предполагам, са били снимки или документи, съхранени на хартия, диск, флашка или нещо подобно? Нещо, което би могло да се побере в жабката на колата му? И което е можел да ми даде, преди да свием в уличката?
Нолан сви рамене, но Клеър вече можеше да го разчете. Ясно виждаше, че започва да се изнервя.
— Каза също, че животът му е щял да бъде застрашен, ако се разбере, че е предоставил информация за страшилището.
— Точно така.
— Това ви дава всички преимущества. Пол се нуждае повече от вас, отколкото вие от него. Искам да кажа, да, вие искате да приключите успешно случая, но той иска да живее. Каза, че животът му е в опасност. Вие сте единствените с достатъчно ресурси да го защитите. Тогава защо се крие от вас?
Агентът не погледна в огледалото, ала вече беше без значение.
Клеър се опита да види ситуацията от различен ъгъл — от ъгъла на Пол.
Съпругът ѝ бе избягал от Нолан, само че не беше офейкал в някоя островна държава, с която няма споразумение за екстрадиция. Не се съмняваше, че има скрити пари, които го чакат някъде. Вероятно вече си беше поръчал новия „Гладиатор“ за гаража. По телефона ѝ бе признал, че времето го притиска, това обаче не обясняваше защо продължава да се навърта наоколо. ФБР не можеше да го открие, но както би казала Лидия: „Е, и какво?“. Пол беше свободен човек. Нямаше нужда да влиза в Програмата за защита на свидетелите. Нямаше нужда от ФБР. Нямаше нужда от нищо.
Освен от онова, което бе на флашката.
Вратата се разтресе, когато някой стовари юмрук върху крехкото дърво.
— Клеър!
Тя разпозна разгневения глас на адвоката си. Уин Уолас, Полковника.
— Клеър! — Уин пробва дръжката. Беше заключено. — Дръж си устата затворена!
— Можеш да откажеш услугите му — рече Нолан.
— За да продължиш да ме лъжеш ли?
— Клеър! — провикна се отново Уин.
Тя стана.
— Задаваш грешния въпрос, Фред.
Уин се помъчи да отвори вратата с рамо. Чу се силно пукане.
— Подскажи ми правилния — каза Нолан.
— Пол не ти е дал информацията, която искаш, следователно животът му не е в опасност. Вероятно вече е на някой плаж. Защо му е да се размотава наоколо?
Нолан се опули като куче, увиснало на въже.
— Видяла си се с него?
Клеър отвори вратата.
Уин Уолас връхлетя в стаята.
— Какво, по дяволите, се случва тук?
Нолан понечи да стане, но Полковника го блокира и попита:
— Кой, да го вземат мътните, си ти? Искам личния ти номер и името на началника ти на мига.
— Клеър — примоли се агентът, — не си тръгвай.
Тя се отправи към вратата. Бръкна в сутиена си и извади телефона на Лидия. Металът беше горещ. Натисна бутона, за да включи апарата. Вторачи се в екрана. Надяваше се да има съобщение от Пол.
— Захарче?
Клеър се обърна. Запита се дали не халюцинира.
— Мамо?
Хелън беше на път да се разплаче.
— Обиколихме половината щат. Не искаха да ни кажат къде си. — Сложи ръка на лицето на дъщеря си. — Добре ли си?
Клеър отново се разтрепери. Не можеше да се спре. Все едно се намираше на брега в разгара на ураган. Всичко отвсякъде я шибаше.
— Ела с мен. — Хелън я хвана за ръката. Дръпна я навън в коридора. Не изчакаха асансьора. Майка ѝ я поведе по стълбите. Погледна към телефона, докато я следваше. Сигналът беше силен. Нямаше никакви пропуснати обаждания. Нито гласови съобщения. Имаше само едно, което бе снимка, изпратена две минути след като изключи телефона. Лидия все още беше в багажника. По лицето ѝ не се забелязваха нови подутини или рани, но очите ѝ бяха затворени. Защо бяха затворени?
— Още малко остана — каза Хелън.
Клеър прибра телефона в задния си джоб. Лидия бе премигнала, когато Пол беше щракнал с фотоапарата. Или просто бе изморена. Или бе затворила очи, за да ги предпази от слънцето. Не, на снимката беше тъмно. Може би му правеше напук. Не искаше всичко да става по волята на Пол. Опитваше се да му създаде неприятности, защото такава си беше Лидия.