Достъпът до лобито беше препречен със стъклени прегради. Сънливият пазач се усмихваше зад бюрото си. Вероятно я беше наблюдавал как пробва вратите една подир друга.
— Съжалявам. — Клеър извиси гласа си с няколко октави, за да прозвучи безпомощна. — Знам, че не е редно да ви моля, но може ли да използвам тоалетната?
Мъжът се усмихна.
— Готов съм на всичко за една красива дама. — Пресегна се под бюрото и отвори една от стъклените прегради. — Вървете направо към главното лоби на „Уест Пийчтрий“. Тоалетните са вдясно.
— Много ви благодаря. — Клеър тръгна бодро напред. Погледна зад гърба си. Харви бягаше към страничните врати.
Имаше две секунди да си поеме въздух, преди да я погне отново.
Скри се в рамката на един от асансьорите. Подаде глава навън, за да може да следи полицая. Харви стигна до сградата. Опита една от заключените врати. Видимо беше запъхтян. Дъхът му замъгли стъклото. Избърса го с ръкава на сакото си. Долепи ръце до него, заслони очи и надзърна вътре.
Пазачът измърмори нещо под мустак.
Клеър притисна гръб о вратите на асансьора.
Харви се отлепи от стъклото. Вместо да си тръгне, се насочи към въртящата се врата. Тя се напрегна. Можеше да каже на охранителя, че този мъж я преследва. Тогава Харви щеше да размаха значката си. Би могла да се промъкне до предния вход и да се върне на улицата.
Или да остане тук.
Харви не влезе. Все още стоеше отвън. Главата му беше обърната надясно. Нещо на „Уест Пийчтрий“ бе привлякло вниманието му.
Клеър затаи дъх, докато полицаят не хукна към онова, което го беше разсеяло.
Излезе от рамката на асансьора. Мина отново покрай стъклената преграда.
— Благодаря ви! — каза на пазача.
Мъжът докосна шапката си.
— Пожелавам ви приятен ден.
Клеър отвори вратата. Съвсем не смяташе, че е в безопасност. Хукна пак към Спринг Стрийт. Зави наляво по „Уилямс“. Краката ѝ отскачаха от напукания тротоар. Въздухът бе влажен от лекия дъждец. Погледна зад гърба си, бягайки. Опита се да се ориентира. Не беше добра идея да остане на улицата. Трябваше да се скрие някъде, ала бе прекалено рано и заведенията още не бяха отворени.
Телефонът на Лидия иззвъня. Клеър не забави крачка, докато отговаряше:
— Какво?
— Завий наляво — каза Пол. — Отиди в „Хаят Риджънси“.
Тя не затвори. Тръгна наляво. Видя хотела в далечината. Коленете я боляха. Краката ѝ направо виеха. Обикновено бягаше на пътечка, а не по нанагорнища и нанадолнища, и по пропукан бетон. Потта се стичаше по скалпа и гърба ѝ. Талията на дънките бе започнала да протрива кожата ѝ. Стисна телефона в ръката си, без да спира да тича. Как я следеше Пол? Да не би Мейхю да беше в комбина с Харви? Да не се опитваха да я натикат някъде, където да я заловят?
Пиколото пред „Хаят“ отвори вратата, щом я видя да завива по улицата. И да си беше помислил, че е странно зряла жена, облечена с дънки и риза, да излезе да бяга в шест сутринта, не го каза.
Клеър забави ход, като влезе в сградата. Последва стрелките към дамската тоалетна. Блъсна вратата. Провери кабинките, за да се увери, че са празни.
Вмъкна се в последната и я заключи. Седна на тоалетната чиния. Едва успяваше да си поеме въздух, когато каза:
— Дай ми да говоря с Лидия.
— Мога да ти я дам да чуеш как пищи.
Клеър сложи ръка на устата си. Какво беше сторил Пол? Единайсет чӚса. Имаше достатъчно време да отведе сестра ѝ в Кий Уест, Ню Орлиънс или Ричмънд. Можеше да я измъчва, да я бие и…
Не искаше да си мисли за „и“-то.
— Чуваш ли ме? — попита Пол.
Тя се помъчи да се пребори със сломяващата я агония, причинена от представата за онова, на което бе способен съпругът ѝ.
— Каза, че няма да я нараниш.
— Каза, че ще ми се обадиш.
— Ще размажа шибаната флашка с камион Мак.
Пол разбра, че говори сериозно. Тя нямаше проблем да изгаря мостовете, по които все още се опитваше да мине.
— Къде е? — попита той.
Клеър положи усилие да се сети за район, който познаваше добре, за разлика от него.
— В „Уелс Фарго“ на Сентръл Авеню.