— Какво? — Пол звучеше разтревожен. — Това е много опасен район, Клеър.
— Наистина ли се притесняваш за безопасността ми?
— Трябва да бъдеш внимателна — предупреди я той. — Къде се намира банката?
— Близо до Централна поща. — Бе ходила няколко пъти там, за да изпраща писма до Хуманно общество64. — Отивам да я взема. Можем да се срещнем някъде и…
— Едва шест сутринта е. Банката няма да отвори преди девет.
Клеър чакаше.
— Ще се озовеш там твърде рано. Ще разбият тѐслата, ако я оставиш на „Сентръл“ толкова дълго. — Тя като че ли чуваше как зъбни колела зацепват в главата му. — Стой в хотела. В осем и половина тръгни за Хейпвил. Така ще стигнеш точно когато банката отваря.
— Добре.
— Трафикът ще е ужасен на връщане. Поеми по седемдесет и пети и чакай да ти се обадя.
Не попита как ще знае къде се намира, защото вече бе започнала да си мисли, че той знае всичко.
— Нолан ми каза какво си направил.
— Така ли?
Клеър не се впусна в обяснения, но и двамата бяха наясно, че агентът на ФБР бе видял само онова, което Пол бе поискал да види.
— Каза ми, че си пожелал да влезеш в Програмата за защита на свидетелите.
— Това няма да стане.
— Също и че си държал да гледам как умираш.
Той млъкна за момент.
— Трябваше да изглежда истинско. Щях да се върна за теб. Знаеш го.
Клеър не отговори.
Съпругът ѝ продължи:
— Ще се погрижа за всичко това. Знаеш, че винаги го правя.
Тя си пое дъх на пресекулки. Не можеше да устои на мекия му, успокоителен тон. Все още съществуваше малка част от нея, която искаше Пол някак си да оправи нещата.
Но Фред Нолан беше прав. Съпругът, когото познаваше, бе мъртъв. Този непознат в другия край на линията беше измамник. Или може би той бе истинският Пол Скот, а нейният съпруг, приятел и любовник беше една голяма лъжа. Може би само когато наденеше черната кожена маска, се появяваше лицето на истинския Пол.
— Искам да говоря със сестра си — настоя Клеър.
— След минутка — обеща той. — Батерията на телефона ти сигурно пада. Взе ли зарядното от къщата?
Клеър провери на екрана.
— На трийсет процента е.
— Купи си зарядно — нареди Пол. — Трябва да заредиш и тѐслата. В Пийчтрий Сентър има станция за зареждане. Свалих ти приложение, така че просто…
— Дай ми да говоря с Лидия.
— Сигурна ли си, че искаш?
— Дай шибания телефон на сестра ми.
Последва шумолене, после — слабо ехо от говорителя.
— Събуди се — каза Пол. — Сестра ти иска да те чуе.
Клеър стисна зъби. Звучеше, все едно говореше на дете.
— Лидия? — произнесе тя. — Лидия?
Сестра ѝ не отговори.
— Моля те, кажи нещо, Лиди. Моля те.
— Клеър. — Гласът ѝ беше толкова равен, толкова безжизнен, че усети как някаква ръка се плъзга в гърдите ѝ и ѝ изтръгва сърцето.
— Лиди — повтаряше Клеър, — моля те, само се дръж. Правя всичко, на което съм способна.
Лидия измънка:
— Прекалено късно е.
— Не е прекалено късно. Ще дам на Пол флашката и той ще те пусне. — Клеър лъжеше. Всички бяха наясно, че лъже. Започна да плаче толкова силно, че трябваше да се подпре на стената, за да не падне. — Дръж се още малко. Няма да те изоставя. Обещах ти — никога вече.
— Прощавам ти, Клеър.
— Не го казвай сега. — Тя се сви от мъка. Сълзите ѝ капеха по пода. — Ще ми го кажеш, като се видим, става ли? Ще ми го кажеш, когато това приключи.
— Прощавам ти за всичко.
— Пепър, моля те. Ще сторя каквото трябва. Ще оправя нещата.
— Няма значение — отвърна Лидия. — Вече съм мъртва.
Осемнайсета глава
Пол се усмихваше, докато оставяше телефона на масата до черната качулка. Лидия не погледна към апарата, нямаше как да го достигне, а към подгизналия плат до него, който отново щеше да бъде увит около главата ѝ. Спрей бутилката беше изпразнена за трети път. Пол пиеше филтрирана вода, за да може пак да я напълни.
Когато беше готов, щеше да го направи пред нея, да сложи качулката на главата ѝ и да я пръска. Секунди преди да припадне, щеше да я сръга с електрическата пръчка за добитък, да я шибне с кожения колан, да я удари с юмрук или да я срита, за да се опита да си поеме въздух.
След това щеше да започне целия процес отначало.
— Звучи добре, нали? Говоря за Клеър.
Лидия извърна поглед от качулката. На работна маса като тази в гаража на Пол имаше компютър. Метални рафтове. Стари компютри. Бе запаметила всичко, защото се намираше на това място от близо дванайсет часа — мъчителят ѝ я осведомяваше на всеки половин час, — и единственото, което ѝ пречеше да полудее, беше изброяването, подобно на мантра, на предметите от инвентара, докато Пол я пръскаше с пикня.