„Епъл Макинтош“, матричен принтер, петинчови флопита, записващо видео, записвачка за дискове.
— Обзалагам се, че искаш да разбереш какво има на флашката, Лидия. Наричам го „картата, която ме държи вън от затвора“.
„Епъл Макинтош“, матричен принтер, петинчови флопита, записващо видео, записвачка за дискове.
— Фред Нолан иска да получи тази информация. Мейхю. Джони. Мнозина други също я желаят. Каква изненада. Пол Скот има нещо, което всички останали искат. — Млъкна за миг. — Ти какво искаш от мен, Лиди?
„Епъл Макинтош“, матричен принтер, петинчови флопита, записващо видео, записвачка за дискове.
— Искаш ли перкоцет?
Въпросът я изтръгна от вцепенението. Можеше да усети горчивия вкус на хапчето в устата си.
Пол размаха шишенцето пред очите ѝ.
— Намерих го в дамската ти чанта. Предполагам, че си го откраднала от Клеър. — Седна на стола отсреща. Сложи шишенцето на коляното си. — Винаги си крала от нея.
Лидия погледна към лекарството. Това щеше да е краят. Беше казала на Клеър, че вече е мъртва, но все още бе останала капчица живот в нея. Ако се поддадеше на желанието си, ако приемеше перкоцета, наистина щеше да е краят.
— Интересно. — Пол кръстоса ръце. — Слушах те как се молиш, как умоляваш и квичиш като убодено прасе, а сега се правиш на много силна? Не искаш ли перкоцет?
Лидия се опита да си припомни еуфорията, с която хапчетата щяха да я изпълнят. Някъде бе чела, че ако си мислиш прекалено дълго за храна, ще ти се отще. Ще излъжеш себе си, че вече си я изял. Това никога не сработваше, когато ставаше дума за понички или хамбургери, или пържени картофки, или… — „Епъл Макинтош“, матричен принтер, петинчови флопита, записващо видео, записвачка за дискове.
— Мога да те принудя да изпиеш хапчетата, но кое ще му е забавното тогава? — Пол разтвори още повече краката ѝ с коленете си. — Мога да ги сложа някъде другаде. Та тялото ти да ги абсорбира по-добре. — Пое си дълбоко въздух и го изпусна. — Чудя се какво ли ще е усещането? Дали ще си струва да те изчукам, за да навра с кура си всички тези хапчета в дебелия ти задник?
Умът на Лидия започна да изключва. Така се случва неизбежното. Пол щеше да я притисне, а тя щеше да се изплаши прекалено много или да се пречупи и да блокира.
Ръката му се намести върху бедрото ѝ. Пръстите му задълбаха до кокала.
— Не искаш ли болката да изчезне?
Бе прекалено изтощена, за да изпищи. Молеше се Пол да приключва вече — ударите с юмруци, сръгванията, шамарите, електрическата пръчка, прътът за жигосване, мачетето. Беше гледала какво причинява маскираният с инструментите на занаята си. Беше видяла какво бе сторил бащата на Пол на Джулия. Беше изпитала на собствен гръб на какво бе способен Пол и беше сигурна, че ролята му във филмите съвсем не беше пасивна.
Той се забавляваше. Въпреки пренебрежението и обидите, които подмяташе, се възбуждаше от болката ѝ. Усещаше твърдия му член, като се наведеше над нея, за да се засити с ужаса ѝ.
Лидия се молеше да е мъртва, когато дойдеше времето да я изнасили.
— Нова стратегия. — Пол взе шишенцето с хапчетата от коляното си. Сложи го на масичката на колелца, където държеше инструментите си. — Мисля, че ще ти хареса.
„Епъл Макинтош“, матричен принтер, петинчови флопита, записващо видео, записвачка за дискове.
Застана пред металните рафтове до компютъра. Безпокойството ѝ нарасна, но не защото щеше да ѝ стори нещо ужасно и ново, а да не би да смени местата на предметите на рафтовете.
„Епъл Макинтош“, матричен принтер, петинчови флопита, записващо видео, записвачка за дискове.
Трябваше да си останат така — точно в този ред. Никой не биваше да ги пипа.
Пол се качи на едно столче стълба.
Лидия едва не изхълца от облекчение. Предметите ѝ бяха в безопасност. Той се пресягаше към най-горния рафт, над оборудването, над флопитата. Свали няколко тетрадки от там. Показа ѝ ги. Облекчението се изпари.
Това бяха бележниците на баща ѝ.
— Родителите ти са плодовити писачи на писма — каза Пол. Отново седна срещу нея. Бележниците бяха в скута му. Най-отгоре имаше купчина писма, които едва сега забеляза. Той вдигна един плик, за да може тя да го види.
Почеркът беше на Хелън — прецизен, красив и до болка познат.
— Бедната, самотна Лидия. Майка ти написа тонове писма до теб през годините. Знаеше ли това? — Поклати глава. — Естествено, няма откъде да знаеш. Казах на Хелън, че съм се опитал да ти ги предам, но че си бездомна и живееш на улицата, или че си в клиника, но са те изписали, преди да стигна до теб. — Хвърли писмата на пода. — В интерес на истината се чувствах зле всеки път, в който Хелън ме питаше дали съм чувал нещо за теб, защото, разбира се, трябваше да ѝ кажа, че все още си дебела, нищо и никаква наркоманка, която смуче курове за окси.