Думите му имаха противоположен ефект. Хелън ѝ беше писала. Имаше десетки писма в купчината. На майка ѝ продължаваше да ѝ пука за нея. Не се бе отказала от дъщеря си.
— Хелън щеше да е чудесна баба на Дий.
Дий. Лидия дори не можеше да си спомни лицето ѝ. Всичките ѝ образи бяха изличени втория път, когато Пол я удари с електрическата пръчка за добитък.
— Чудя се дали ще изгуби свяст, щом Дий изчезне, по същия начин, както след отвличането на Джулия. — Погледна нагоре. — Едва ли помниш, но Клеър беше изключително самотна тогава.
Лидия си спомняше. Тя бе там.
— Всяка нощ клетата малка Клеър беше съвсем сама в тази голяма къща на „Булевард“ и слушаше рева на неставащата ти за нищо майка. На никой не му пукаше дали тя също плаче, преди да заспи, нали? Ти беше прекалено заета да натъпчеш всяка една дупка на тялото си. Затова тя си падна толкова много по мен, Лиди. Клеър си падна по мен, защото вас ви нямаше, за да я хванете.
„Епъл Макинтош“, матричен принтер, петинчови флопита, записващо видео, записвачка за дискове.
— Виж това. — Пол вдигна един от бележниците на Сам. — На баща ти също не му пукаше за Клеър. Всичките му писма бяха до Джулия. Клеър прочете повечето от тях, със сигурност онези, които написа, преди тя да отиде в колеж. Само си представи как се е почувствала. Майка ѝ беше на ръба на алкохолизма и не можеше да стане от леглото. Баща ѝ прекарваше часове в писане на писма до мъртвата си дъщеря, а живото му дете стоеше пред очите му.
Лидия поклати глава. Не беше точно така — поне не изцяло. Хелън бе излязла от депресията. Сам правеше всичко по силите си за Клеър. Водеше я на пазар, на кино, посещаваха музеи.
— Не се учудих, че не искаше да го види, когато получи удар. — Пол прелистваше страниците. — Аз я накарах да отиде. Казах ѝ, че ще съжалява, ако не го стори. Тя ме послуша, както винаги. Странното е, че наистина харесвах баща ти. Напомняше ми за собствения ми баща.
Лидия изкриви челюст и стисна зъби, за да не му се развика.
— Никога не знаеш какво можеш да очакваш от родителите си, нали? Могат да бъдат егоистични копелета. Смятах, че двамата с баща ми сме близки, но той отвлече Джулия без мен. — Пол вдигна поглед от бележниците. Очевидно хареса онова, което видя в изненаданата физиономия на Лидия. — Трябва да призная, че бях разочарован. Върнах се у дома за пролетната ваканция и намерих голямата ти сестра в хамбара. Не беше оставил много от нея, за да се позабавлявам.
Лидия затвори очи. „Епъл Макинтош“. Какво следваше? Не можеше да погледне към рафтовете. Трябваше да се сети сама. „Епъл Макинтош“.
— Сам беше умен — продължи Пол. — Искам да кажа, много по-умен, отколкото го смятахте вие. Никога нямаше да открие тялото на Джулия, аз съм единственият жив човек, който знае къде е тя, но беше стигнал до мен. Разбрал е за баща ми. Разбрал е, че някак си съм замесен. Известно ли ти е това?
Лидия бе привикнала към изненадите.
— Сам ме извика в апартамента си. Вярваше, че може да ме изиграе, обаче аз направих някои проучвания, преди да се срещнем. — Пол вдигна бележниците на баща ѝ като някакъв трофей. — Съветът ми е: Ако се опитваш да изиграеш някого, не оставяй писанията си да се търкалят наоколо.
Лидия стисна страничните облегалки на стола.
— Млъквай, мамка ти.
Пол се усмихна.
— Ето го моя малък боец.
— Какво си сторил на баща ми?
— Мисля, че знаеш. — Започна да прехвърля бележниците един по един. Проверяваше първите страници. Търсеше нещо. — Пристигнах в апартамента му в уречения час. Налях питиета, за да говорим като мъже. Баща ти обичаше да прави това, нали? Да дава ясно да се разбере кои са мъжете и кои са момчетата.
Думи на баща ѝ, Лидия сякаш го чуваше да ги изрича.
— Сам изпи водката си. Наричаше се социален пияч, но всички бяхме наясно, че пие нощем, за да заспи, нали така? Точно както правеше и Хелън, докато бедната Клеър стоеше сама в стаята си и се чудеше защо никой от семейството ѝ не забелязва, че все още е жива.
Лидия преглътна. Изгори я горчилката на пикнята му.
— Предполагам, че водката е прикрила вкуса на хапчетата за сън, които сложих в питието му.
Тя искаше да затвори очи. Да го изличи. Ала не можеше.
— Главата му увисна. — Пол изимитира как баща ѝ бе изпаднал в безсъзнание. — Завързах го с чаршафи, бях ги взел със себе си. Накъсани на дълги ивици. Ръцете му бяха толкова отпуснати, та се разтревожих, че ще умре, преди да започне забавата.