„Епъл Макинтош“, матричен принтер, петинчови флопита, записващо видео, записвачка за дискове.
Той сложи бележника най-отгоре върху другите. Започна да чете на глас:
— „Помня първия път, в който аз и майка ти те изведохме на снега. Опаковахме те като ценен подарък. Шалът беше така увит около главата ти, че можехме да зърнем единствено малкото ти, розово носле.“
Гласът му. Пол познаваше Сам. Бе прекарал часове с него — последните му часове — и знаеше как да чете думите му със същия мек ритъм, който му беше присъщ.
— „Заведохме те да видиш баба Джини. Майка ти, естествено, не беше доволна от това.“
— Да — каза Лидия.
Пол вдигна поглед от страницата.
— Какво „да“?
— Дай ми перкоцета.
— Разбира се. — Остави бележниците на пода. Разви капачката на спрей бутилката. — Но първо трябва да си го заслужиш.
Деветнайсета глава
Клеър седна на тоалетната чиния с лакти върху коленете и с глава в шепите. Беше си изплакала сълзите. Нищо не бе останало в нея. Дори сърцето ѝ се затрудняваше да бие в гърдите ѝ. Бавните удари бяха болезнени. Всеки път, в който усещаше пулса си, съзнанието ѝ тихичко повтаряше: Лидия.
Лидия.
Лидия.
Сестра ѝ се бе предала. Клеър го долови в гласа ѝ. Напълно и окончателно. Какви ужасии ѝ беше причинил Пол, та бе решила, че вече е мъртва?
Търсенето на отговора щеше да я тласне още по-дълбоко в отчаянието.
Облегна глава на студената стена. Затвори очи. Беше смазана от изтощение. В интерес на истината просто искаше да се предаде, също като сестра си. Желаеше това с всяка фибра на тялото си. Устата ѝ бе суха. Зрението ѝ — размазано. Ушите ѝ пищяха. Спала ли беше в стаята за разпити? Дали можеше да смята безсъзнанието вследствие нокаута на Пол за почивка?
Доколкото бе в състояние да прецени, беше будна от двайсет и четири часа. Последния път, в който яде нещо, бе вчера сутринта, когато Лидия ѝ направи яйчен хляб. Имаше два часа и половина преди предполагаемото ходене до банката в Хейпвил — за какво? Адам разполагаше с USB драйва. Той беше онзи, с когото се налагаше да говори. Офисът на „Куин + Скот“ се намираше през десет пресечки. Адам щеше да бъде там за презентацията след няколко часа. Трябваше да го чака пред офиса, а не да стои в тоалетната на „Хаят“. Ако лъжата ѝ за Хейпвил беше измислена, за да ѝ спечели време, то тогава се бе сдобила с още четири-пет безполезни часа.
Все още не знаеше как ще постъпи. Умът ѝ отказваше да се върти в добре познатия кръг. Мейхю. Нолан. Конгресменът. Револверът.
Какво, по дяволите, щеше да прави с оръжието? Цялата ѝ увереност се бе изпарила. Не бе способна да възпламени стоманената решителност, която я обзе, когато за първи път хвана револвера в ръце. Наистина ли можеше да застреля Пол? По-точният въпрос вероятно бе, можеше ли да го застреля и наистина да го улучи? Тя не беше Ани Оукли66. Трябваше да е достатъчно близо до него, за да го уцели, но не толкова, че да ѝ отнеме оръжието.
А и трябваше да го запрати в главата му, защото нямаше никакви шибани патрони.
Вратата на тоалетната се отвори. Инстинктивно Клеър придърпа краката си към гърдите и опря пети на тоалетната чиния. Чу меки стъпки по порцелановите плочки. Харви? Предположи, че толкова едър мъж би стъпвал много по-тежко. Една от вратите на кабинките се отвори, после още една и още една, докато най-сетне не издрънча и заключената, зад която беше тя.
Разпозна обувките. Кафяви мокасини „Изи Спирит“, удобни за сноване между библиотечни рафтове. Светлокафяви панталони, върху които не би личала прахта от стари списания и книги.
— Мамо… — Клеър отвори вратата. — Ти си тук? Как ме намери?
— Обиколих сградата, след като се отървах от опашката ти.
— Какво си направила?
— Видях мъжа, който тичаше подире ти. Отидох от другата страна на сградата и започнах да пляскам с ръце, за да привлека вниманието му, и… — Хелън се държеше за вратата. Лицето ѝ бе почервеняло. Едва си поемаше дъх. — Позволиха ми да мина направо през главното лоби. От пазача разбрах, че тъкмо си тръгнала. Бягаше толкова бързо, та едва не те изгубих, но после пиколото отвън каза, че си тук.
Клеър се беше опулила от изумление. Хелън носеше шарена блуза и тежка огърлица. В този вид би трябвало да устройва премиери на книги в библиотеката, а не да търчи по централните улици на Атланта, за да отвлича вниманието на преследвач.
— Все още ли искаш да преместя колата ти? — попита Хелън.
Клеър поклати глава, защото не знаеше какво иска да направи майка ѝ.
— Разбрах, че Пол е бил обвинен в присвояване на пари. — Млъкна за миг, сякаш очакваше дъщеря ѝ да възрази. — Агент Нолан се отби у нас вчера следобед, а после дойде и капитанът от полицията, Джейкъб Мейхю, веднага след като онзи си тръгна.