— Наистина го е направил — изрече Клеър и се почувства добре, че каза на майка си дори и тази малка частица истина. — Пол е откраднал три милиона долара от компанията.
Хелън изглеждаше потресена. Три милиона долара бяха адски много пари за нея.
— Ще ги върнеш. Ще се преместиш да живееш при мен. Можеш да започнеш работа като учителка по изобразително изкуство.
Клеър се засмя, защото от устата на майка ѝ всичко звучеше прекалено просто.
Хелън стисна устни. Очевидно желаеше да разбере какво става, ала попита единствено:
— Искаш ли да те оставя сама? Нуждаеш ли се от помощта ми? Кажи ми какво да правя.
— Не знам — призна Клеър, още едно късче истина. — Трябва да тръгна за Хейпвил след два часа.
Хелън не се поинтересува защо. Само отвърна:
— Добре. Какво друго?
— Да заредя тѐслата. И да намеря зарядно за айфон.
— Имам в мен. — Отвори дамската си чанта от кафява кожа, украсена с цветя на дръжката. — Изглеждаш ужасно. Кога за последно хапна нещо?
Лидия я попита същото вчера сутринта. Клеър ѝ бе позволила да се погрижи за нея и сега сестра ѝ беше пленничка на Пол. Негова разменна монета. Негова жертва.
— Миличка? — Хелън държеше зарядното в ръка. — Хайде да отидем в лобито и да си вземем нещо за хапване.
Клеър ѝ разреши да я изведе от тоалетната по същия начин, по който ѝ бе позволила да я измъкне от стаята за разпити във ФБР. Майка ѝ я заведе в дъното на лобито на хотела. Там имаше няколко огромни дивана и меки фотьойли. Тя направо се свлече на най-близкия.
— Стой тук — нареди Хелън. — Ще отида до барчето и ще поръчам нещо.
Клеър отпусна глава. Трябваше да отпрати майка си. Лидия бе в опасност заради нея — беше я въвлякла в лудостта на Пол. Нямаше да тласне Хелън по същия път. Длъжна бе да измисли нещо, което да ги извади от това положение. Съпругът ѝ щеше да иска да се срещнат на някое уединено място. Трябваше да предложи алтернатива. Някъде, където има много хора. Например мол. Познаваше всички класни магазини във „Фипс Плаза“. Представи си се как се разхожда в „Сакс“ с преметнати на ръката ѝ дрехи. Налагаше се да ги пробва, защото размерите на някои от марките бяха по-малки от обичайното или може би тя напълняваше, откакто спря да играе тенис по четири часа на ден. Искаше да погледне новите чанти „Прада“, но витрината беше толкова близо до щанда с парфюмите, че алергията ѝ се пробуди.
— Скъпа?
Клеър вдигна поглед. Светлината се бе променила. Както и обстановката. Хелън седеше на дивана до нея. Държеше книга с меки корици в ръката си. Пъхна палец, за да отбележи мястото, до което бе стигнала.
— Оставих те да спиш час и половина — обясни тя.
— Какво? — Клеър се изправи паникьосана. Огледа лобито. Сега имаше повече хора. Рецепцията беше пълна. Гости на хотела влачеха куфари по килима. Взря се в лицата наоколо. Нямаше го Джейкъб Мейхю. Нито Харви Фолк.
— Каза ми, че разполагаш с два часа. — Хелън прибра книгата в дамската си чанта. — Заредих ти айфона. Тѐслата е включена една улица по-нагоре на Пийчтрий Сентър Авеню. Чантата ти е до теб. Прибрах ключа в джобчето с ципа. Сложила съм ти и чисто бельо. — Майка ѝ посочи към масичката за кафе. — Храната е още топла. Трябва да хапнеш. Ще се почувстваш по-добре.
Клеър погледна към масата. Хелън ѝ бе купила голяма чаша кафе и пилешки хамбургер.
— Хайде. Имаш време.
Майка ѝ беше права. Трябваше да вкара малко калории в организма си. Кафето можеше да го поеме, за храната не бе толкова сигурна. Махна пластмасовия капак на чашата. Хелън бе сипала достатъчно мляко, за да стане течността бяла, точно както я обичаше.
Майка ѝ разгъна една салфетка и я разстла в скута ѝ.
— Знаеш, че на този револвер му трябват патрони с калибър 38 Спешъл, нали?
Клеър отпи от кафето. Хелън беше влизала в тѐслата. Бе видяла оръжието в джоба на вратата.
— В дамската ти чанта е. Не ми се струва безопасно да държиш пистолет в колата си, когато е паркирана на улицата. Не намерих магазин в центъра, иначе щях да ти купя патрони.
Клеър остави чашата. Разопакова хамбургера, за да прави нещо с ръцете си. Очакваше стомахът ѝ да се преобърне от миризмата, но осъзна, че всъщност е гладна. Отхапа голяма хапка.
— Хъкълбери ми се обади — подхвърли Хелън. — Каза ми, че знаеш за касетата.
Клеър преглътна. Гърлото още я болеше, дето беше викала в задния двор на къщата на Фулър.
— Излъга ме за Джулия.
— Предпазих те. Съществува разлика.
— Имах правото да знам истината.
— Ти си мое дете. Аз съм твоя майка. — Хелън беше непоколебима. — Няма да се извинявам, че съм си свършила работата.